print | close

Приказки за смисъла

28th of August 2010

Имало един велик владетел. Искал той да завладее всички земи, до които можел да достигне. Веднъж в промеждутъка между два похода му хрумнало нещо. Извикал всички учени и мъдри мъже във владенията си и им поръчал да напишат книга, в която да обяснят смисъла на живота. И отново тръгнал на битки.

Върнал се след година, присетил се за нареждането си и ги извикал, да види какво са направили. Подали му те една огромна, дебела книга. Смръщил той вежди и казал:

- Малко дебела ми се вижда тая книга. Не може ли да я посъкратите така, че да остане голяма, колкото една сегашна глава, ама да съдържа основните идеи на цялата книга?

Можело, естествено.

И отново тръгнал на поход.

Върнал се след няколко месеца, а те веднага му носят една тъничка книжчица. Но точно в тоя момент, дошли инженерите да му показват проектите за нови стенобойни машини, с които щял да почне скорошна обсада. Почесал се той по главата и казал на мъдреците да му съкратят книжката до една страница. Ама така, че да съдържа най-същественото. И пак тръгнал на поход.

Когато пристигнал следващия път в двореца си, отдъхнал малко и веднага повикал мъдреците. Те му донесли един лист. И тъкмо се приготвил да чете, ето, че дошла любимата му първа жена:

- О, скъпи  съпруже, нима сега ще се занимаваш с такива неща, от месеци не си бил в ложето ни. Отъркала се в него и му дала да надникне в едно място .....

- Вижте сега,  бих искал да ми съкратите цялото това нещо до едно изречение. Че в момента съм изключително зает. И излязъл.

Дошъл и следващия ден. Уморен владетелят седял на трона с климаща глава. Гледал изпод натежалите си клепачи суетящите се около него, оживено спорещи мъдреци, и накрая казал:

- Абе с една дума можете ли да ми го кажете?

Обсъдили те нещо и най-смелият произнесъл: ОЦЕЛЕЙ!

Говори се, че изречението било: Оцелей по най-добрия начин!

***   ***   ***

В малък японски град на остров Окинава умирала една млада жена. Никой не разбрал причината за нейното заболяване, за да може да и помогне. Хората, добре я познавали, защото била съпруга на кмета. За нейното лечение били поканени най-добрите лекари и знахари, но със всеки ден животът я напускал.

Един ден тя не станала от леглото си. Тогава разбрала, че животът си отива завинаги. Усетила, че душата бавно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със съжаление. Настъпило ранно утро, времето, в което тя обикновено се събуждала , за да започне своят ден – изпълнен с глъчка и грижа за околните. През последните дни тя живеела със своите спомени за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство. Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през времето. За едно съжалила,за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-вече тя скърбяла, за това, че така несправедливо била наказана от съдбата. И изведнъж усетила, че тялото и станало леко, леко…..

В този момент, погълната от новото, непознато преди чувство, някъде отвътре тя чула, или по-скоро почувствала, силен, но много приятен глас, който неочаквано я „попитал“:

– Коя си ти?

– Аз съм Мегуми, жената на кмета , – бързо и някак машинално отговорила тя.

– Аз не питам, как се казваш и кой е твоя мъж. Кажи ми, коя си?

– Аз съм майка на три деца.

– Питам те: „Коя си“?

– Аз съм учителка в училище, – продължила неуверено жената.

– Нима те питам колко деца имаш и къде работиш?

Жената съвсем се объркала. Но въпросът прозвучал отново. В него нямало припряност или недоволство. Но пък имало много любов, имало толкова време, колкото и било нужно. Тя чувствала това, но не знаела, какво да отговори. Давала все нови и нови отговори, но чувала един и същи въпрос: „Коя си ти?“ Сторило и се, че минала цяла вечност. Вече нямала никакви отговори. Покорно замълчала и зачакала своята участ. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя внезапно почти шепнешком казала:

– Аз съм тази, която се събужда всеки ден, за да обича, за да помага на семейството си и да учи децата в училище.

И в този момент нейното тяло потръпнало и тя почувствала, как топло одеяло завива нейното замръзнало тяло, как сърцето и бие така силно, че едва чува птичите песни отвън. Без да обръща внимание на слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до прозореца, отметнала пердето и лицето и се озарило от яркото, утринно слънце. Жената погледнала към часовника, било времето, в което тя обикновено се събуждала, за да започне своя нов ден – пълен с грижи и глъчка. Облякла се, влязла в кухнята и… започнала своя нов ден, изпълнена със сили и енергия.

Тя открила своя икигай – този, заради който всеки от нас е дошъл на този свят, този, който ни дава сили и смисъл в живота. Малко или голямо, това е нашето предназначение, което изпълва животът ни със съдържание и смисъл. Това, което събужда любовта и ни дава светлина. Това, без което ние се чувстваме опустошени, това, без което нашият живот бавно гасне от неизлечима болест… Икигай – това, заради което ние се събуждаме всяко утро.

Японска притча, преразказана от Красимира Димитрова,
психолог- психотерапевт
Копирана от psy-casiopeia.com
close