Самоанализ

Oт книгата „Суфиите” на Идрис Шах

“Обикновените хора се разкайват за греховете си, избраните съжаляват за невнимателността си.” Зул-Нун Мисри (Египтянина)

Имало едно време в една далечна страна една идеална общност. Нейните членове не изпитвали страховете, кои­то ние храним днес. Вместо несигурност и колебания те имали твърда цел в живота и съвършени средства за самоизразяване. Макар да липсвали стреса и напреженията, ко­ито човечеството сега разглежда като съществени за своя прогрес, техният живот бил по-богат, защото вместо тези неща имало други, по-добри. Затова и техният начин на живот бил малко по-различен. Бихме могли дори да ка­жем, че нашите сегашни възприятия представляват груба, изопачена версия на реалните възприятия, характерни за тази общност.
Те живеели реален живот, а не полусъществуване.
Те имали водач, който открил, че страната им щяла ла стане необитаема за период от, да речем, 20 000 години. Той планирал тяхното бягство, разбирайки пре­красно, че наследниците им ще могат да се върнат в къщи едва след множество опити.
Водачът открил подходящо убежище на един остров, чиито характеристики били само приблизително сходни с тези на родната им страна. Поради разликата в климата, имигрантите трябвало да се изложат на определени преобразования, които ги направили физически и умствено пригодни за новите условия; груби възприятия, например, заместили по-фините, както ръката на извършващия ръчен труд става по-груба заради нуждите на работата му.
За да намалят мъката от сравнението между старото и новото състояние, те трябвало почти изцяло да забравят миналото си. Останали само смътни спомени, които обаче били достатъчни, за да възпроизведат пълната картина на миналото, когато дойдело времето за това.
Системата била доста сложна, но добре организирана. Органите, с помощта на които хората оцелявали на остро­ва, били превърнати също и в органи за умственa и физическa насладa. Органите, които играели главна роля в старата им родина, били поставени в специалнa форма на временно бездействие и свързаност със сенчестата памет, гото­ви за евентуална активация.
Бавно и мъчително имигрантите се разселили по ост­рова, приспособявайки се към новите обстоятелства. Ре­сурсите на острова, съчетани с определени човешки уси­лия и добър водач, били такива, че позволявали на хората да се преместят на друг остров обратно по пътя към родината. Това бил само първия от пореди­цата острови, на които трябвало да се осъществи процесът на постепенна аклиматизация.
Отговорността за тази „еволюция" била възложена на хората, които можели да я понесат. Те не били много, защо­то за повечето било съвършено невъзможно усилието да побе­рат в ума си и двата вида знание. Единият от тях изглежда влизал в конфликт с другия. Няколко специалиста пазели „специалната наука".
„Тайната", методът за осъществяване на прехода, не бил нищо повече от знание за мореходното изкуство и не­говото приложение. За бягството, били нужни инструктор, материали, хора, усилия и разби­ране. Хората трябвало да се научат само да плуват и да строят кораби.
Онези, които били отговорни за това бягство, разяс­нили на всички, че е необходима известна подготовка, пре­ди някой да се научи да плува или да вземе участие в стро­ежа на кораб. За известно време процесът се развивал за­доволително.
Тогава едни човек, който в този момент бил лишен от не­обходимите качества, възстанал срещу установения ред и успял да прокара една превъзходна идея. Той забелязал, че изискването да се върнат поставяло тежък и често неже­лан товар върху хората. Същевременно те били склонни да повярват в нещата, които им били съоб­щили относно операцията по бягството. Човекът осъзнал, че може да придобие власт и да си отмъсти на тези, които по негово мнение несправедливо го подценили, чрез просто използване на фактите.
И той предложил да отстрани товара, като заяви, че няма такова бреме.
Направил след­ното заявление: „Човек няма нужда да интегрира своя ум и да го обу­чава по описания начин. Човешкият ум е сам по себе си устойчив, непрекъснат и последователен. Казано ви е, че трябва да станете занаятчии, за да можете да построите кораб. Аз пък ви казвам, че вие не само не трябва да става­те занаятчии, но и изобщо нямате нужда от кораб! Остро­вният жител трябва да съблюдава само няколко прости правила, за да оцелее и да остане неделима част от обще­ството. Чрез своя здрав разум, вроден във всеки, човек може да добие всичко на този остров, който е наш дом, обща собственост и наследство на всички!”
След като предизвикал интерес у хората, сладкодумникът започнал да привежда „доказателства" за истинно­стта на своето послание: “Ако корабите и плуването са нещо реално, покажете ни кораби, които са осъществили плаването, и плувци, които са се върнали!”
За инструкторите това било предизвикателство, на ко­ето те не можели да отговорят. То било построено върху допускане, погрешността на което развеселената тълпа не можела да съзре. Нали виждате, че корабите никога не се връщат от другата земя. Завърналите се плувци пък били претърпели адаптация, която ги правела невидими за тълпата.
И така, хората настоявали за убедително доказателство.
- Корабостроенето - заявили специалистите в после­ден опит да вразумят разбунтувалите се - е изкуство и за­наят. Изучаването и упражняването на това знание зависи от притежаването на особени техники. В своята съвкуп­ност те образуват една цялостна дейност, която не може да бъде разложена на части и изследвана, както вие иска­те. Тази дейност е неосезаема, тя е елемент, който ние нари­чаме барака, откъдето идва и думата „барка" - кораб. Тази дума означава „тънкост, финост", и не може да ви бъде показана.
- Изкуство, занаят, цялост, барака - пълни глупости! - крещели революционерите.
И те обесили всички корабостроители, които успели да открият.
Новото евангелие било приветствано навсякъде като освободително. Човекът изведнъж открил, че е вече зрял! Той имал усещането, че най-накрая се освободил от отговорността.
Повечето други начини на мислене били задушавани от простотата и удобството на революционната концеп­ция. Скоро тя била призната за основополагащ факт, кой­то никога не бил оспорван с рационални аргументи. Под рационално, естествено, се разбирало всичко онова, което хармонизирало с официално приетата теория, върху коя­то се изграждало и самото общество.
Идеите, които се противопоставяли на новата социал­на концепция, били просто наричани ирационални. Всич­ко ирационално било обявено за лошо. Дори и да има някакви съмнения, индивидът трябвало да ги потиска или отстранява, тъй като бил длъжен да бъде рационален на всяка цена.
Не било много трудно да бъдеш рационален. Трябва­ло само да се придържаш към ценностите на обществото. Доказателства за истинността на рационалността не липс­вали - достатъчно било хората да не мислят за живота отвъд очертанията на острова.
Обществото постигнало временно равновесие на ост­рова и разглеждано само по себе си, сякаш било удовлет­ворително завършено. То се изграждало върху разума и емоцията, превръщайки и двете в нещо приемливо. Канибализмът например бил позволен, тъй като за него се на­мирали достатъчно рационални основания. Човешкото тяло било определено като хранително. Хранителността била характеристика на храната. Затова човешкото тяло било храна. За да се компенсират недостатъците на този род заключения, била направена следната отстъпка. Канибализмът бил контролиран в интерес на обществото. Компромисът се превърнал в търговска марка на времен­ния баланс. Непрекъснато някой посочвал нов компромис и борбата между разума, амбицията и общността пораж­дала нова социална норма.
След като корабостроителните умения нямали никак­во очевидно приложение в обществото, подобни усилия лесно били определяни като абсурдни. Нямало нужда от кораби, защото нямало къде да се пътува. Изводите от определени предпоставки винаги могат да „докажат" тези предпоставки. Именно това се нарича „псевдоистинност", която е заместител на реалната истинност. Такъв е начинът ни на разсъждение, когато всеки ден допускаме, че ще жи­веем и на следващия ден. Но нашите островитяни прила­гали този принцип навсякъде.
Две статии от голямата Островна Универсална Енцик­лопедия показват по какъв начин действал процесът. Из­вличайки своите мъдрости от единствената умствена хра­на, достъпна за тях, островните учени произвели съвсем честно следния вид истина:
КОРАБ: Разстройващо. Въображаемо превозно сред­ство, с което самозванци и измамници твърдели, че могат да прекосят водата", а сега научно установен абсурд. На Острова не са известни непромокаеми материали, от кои­то може да бъде построен подобен „кораб", да не говорим за реалното съществуване на земи извън пределите на Ос­трова. Проповядването на „корабостроенето" е углавно престъпление по силата на чл. XVII от Наказателния Ко­декс, алинея 3, буква К: Защита на доверчивите. КОРАБО­СТРОИТЕЛНАТА МАНИЯ представлява крайна форма на умствен солипсизъм, симптом на лоша приспособимост. Всички граждани имат конституционното задължение да уведомяват медицинските власти в случай, че заподозрят в някой индивид наличието на подобни трагични условия.
Вж. Плуване; Умствени отклонения; Престъпление (Уг­лавно).
Литература: Смит, Дж. Защо ,,корабите" не могат да бъдат построени. Островен университет, монография № 1151.
ПЛУВАНЕ. Неприятно. Предполагаем метод за при­движване на тялото във водата без удавяне, по правило с цел ..достигане на място извън Острова". Изучаващият това неприятно изкуство трябва да се подложи на гротес­ков ритуал. По време на първия урок той трябва да се про­стре на пода и да движи ръцете и краката си по командата на „инструктор". Цялото понятие се основава върху жела­нието на самозвани „инструктори" да доминират над лековерните във варварските времена. Неотдавна култът приема и формата на епидемания.
Вж. КОРАБ; Ереси; Псевдоизкуство.
Литература: Браун, У. Великото „Плуване". - Лудост, в 7 тома. Институт за обществена прозрачност.
Думите „разстройващо" и „неприятно" се използвали на острова за обозначаване на нещо, което влиза в конф­ликт с новото евангелие, известно като „Удоволствие". Идеята била, че хората сега ще си доставят удоволствия сами, в рамките на общата потребност да угаждат на Държавата. Под Държава се разбирало „всички хора".
Едва ли е учудващо, че от ранни времена самата идея за напускане на острова изпълвала хората с ужас. Подо­бен неподправен страх често се чете и по лицата на много­годишни затворници, на които предстои да бъдат освобо­дени. „Извън" мястото на затворничество лежи един смътен, непознат и страшен свят.
Островът не бил затвор. Но той бил клетка с невидима решетка, много по-ефикасна от реалните затвори.
Островното общество ставало все по-сложно и по-слож­но и ние можем да разгледаме само някои от неговите ха­рактерни черти. Литературата му била богата. Освен ху­дожествени произведения имало много научни и публици­стични книги, които обяснявали ценностите и достижени­ята на нацията. Налице била също и система от алегорични фантазии, която описвала колко ужасен би бил животът, ако обществото не се било организирало по съвременния сигурен модел.
От време на време инструкторите се опитвали да помогнат на цялата общност да избяга. Капитани се жертвали заради възстановяването на социалния климат, в който скритите сега корабостроители биха могли да възобновят работата си. Всички тези опити се обяснявали от историците и социолозите с условията на острова, без дори да възникне мисълта за някакъв контакт с фактори извън това затворено общество. Било сравнително лесно да се дадат приемливи обяснения на почти всичко. Не се говорело за принципи на етиката, защото учените продължавали да изучават с истинско себеотрицание само онова, което из­глеждало истинско. „Какво повече можем да направим?" - където думата „повече" предполагала, че алтернативата може да бъде само количествена. Или пък се питали: „Как­во друго можем да сторим?" - придавайки на думата „дру­го" значението на нещо различно. Техният истински про­блем се състоял в това, че се смятали за способни да фор­мулират въпроси, но пренебрегвали простия факт, че от­говорите могат да бъдат също толкова важни, колкото и въпросите.
Разбира се, островитяните разполагали с много време и пространство за спекулации и действия в рамките на сво­ята ограничена общност. Разнообразието на идеи и раз­личните мнения създавали впечатлението за свобода на мисълта. Мисленето било насърчавано, стига само да не било „абсурдно".
Свободата на словото също била разрешена. От нея обаче имало малко полза без развитието на истинско раз­биране на проблемите, към което никой не се стремял.
Трудът и усилията на мореплавателите трябвало да приемат други измерения в съответствие с измененията в общността. Това направило тяхната реалност още по-озадачаваща за учениците, които се опитвали да следват указанията им от гледна точка на островната идеология.
Сред цялото това объркване дори способността да по­мнят относно възможността за бягство понякога изглеж­дала като пречка. Възбуденото от възможността за бягство съзнание не било много разборчиво в средствата. Най-че­сто обаче потенциалните беглеци намирали някакъв заме­стител. Смътното понятие за мореплаване е абсолютно безполезно без представата за ориентация. Дори и най-страстните потенциални корабостроители били обучава­ни да вярват, че вече притежават тази способност за ори­ентация. Те се смятали за окончателно съзрели и мразели всеки, който им напомнял, че имат нужда от подготовка.
Странни версии за плуването и корабостроенето често измествали възможностите за реален прогрес в тези изку­ства. Голяма вина за това носели защитниците на псевдоплуването и алегоричните кораби, обикновени мошеници, които обучавали онези, които били твърде слаби, за да плуват, или предлагали място на кораби, които никога нямало да бъдат построени.
Обществените нужди направили необходима появата на някои форми на ефикасно мислене, които се развили в това, което днес наричаме наука. Достойният за почита­ние подход, абсолютно задължителен за областите, в кои­то намира приложение, в края на краищата надраснал соб­ственото си предназначение. Малко след революцията на „Удоволствието" подходът, наричан „научен", се разпрострял върху всички видове идеи. В крайна сметка нещата, които не можели да бъдат вкарани в неговите рамки, били отбелязвани като „ненаучни", още един удобен синоним за „лоши". Думите неволно се превръщали в пленници, а след това автоматично били поробвани.
В отсъствието на подходяща нагласа, подобно на хора, затворени в чакалня и жадно четящи наличните там спи­сания, островитяните започнали да търсят заместители за изпълнението на онова, което било оригиналната (и всъщност окончателна) цел на изгнанието на тази общност. Някои успели да насочат вниманието си към повече или по-малко емоционални ангажименти. Имало различни видове емоция, но липсвала адекватна скала за тяхното измерване. Всички емоции се смятали за „дълбоки", във всеки случай по-дълбоки от това, което не било емоция. Чувствата, които карали хората да извършват забележи­телни по своята интензивност физически и интелектуални подвизи, автоматично се определяли като „дълбоки".
Повечето хора си поставяли цели или позволявали на другите да им поставят цели. Те били в състояние да след­ват един или друг култ, да трупат пари или да се издигат в обществото. Някои се кланяли на определени неща и се смятали за по-висши в сравнение с останалите. Други пък, отричайки всякакво идолопоклонничество, смятали, че нямат никакви идоли и затова могат спокойно да прези­рат всички останали.
С течение на вековете островът бил покрит с останки от тези култове. За разлика от обикновените руини тези останки били способни да се размножават. Благожелателството и новите хора съединявали култовете и ги рекомбинирали, поради което те възниквали под нова форма. За любителя и интелектуалеца това представлявало истинска мина за научни изследвания, пълна с „инициативен" (посветителски) материал и създаваща удобното чувство за разнообразие.
Появявали се великолепни съоръжения за задоволява­не на ограничените потребности. Дворци и паметници, музеи и университети, научни институти, театри и стадио­ни покривали като гъби след дъжд територията на острова. Хората естествено се гордеели с тези институции, голя­ма част от които били свързани - или поне така се смятало, с постигането на крайната цел, макар че повечето дори не знаели каква именно била тя.
Корабостроенето било свързано с някои измерения на тази дейност, но по начин, който оставал скрит за широ­ката публика.
Нелегално кораби вдигали платна, а истински инструктори продължавали да учат другите да плуват...
Условията на острова все още не изпълвали с отчаяние тези отдадени на делото хора. В края на краищата всички те били израснали в същата тази общност, имали нерушими връзки с нея и с нейната съдба.
Често обаче те трябвало старателно да се предпазват от вниманието на своите съграждани. Някои „нормални" островитяни се опитвали да ги спасят от самите тях. Дру­ги искали да ги убият поради също толкова възвишени причини. Някои дори търсели упорито помощта им, но не успявали да ги открият.
Всички тези реакции по повод съществуването на плув­ците имали една и съща причина, макар и филтрирана от различни видове умове. Тази причина се състояла в това, че никой не знаел какво представлява плувецът, с какво точно се занимава или пък къде може да бъде открит.
Животът на острова ставал все по-цивилизован и заед­но с цивилизацията избуявало едно странно, но логично занимание. То се изразявало в изказването на съмнения в реалността на системата, в която обществото живеело. Стигнало се дори до осмиване на обществените ценности и подлагането им на остра сатира. Тази дейност можела да има весело или тъжно лице, но в действителност се превърнала в досаден ритуал. Потенциално ценно зани­мание, тази критична нагласа често не била в състояние да упражнява своята действително творческа функция.
Хората чувствали, че давайки временен израз на чув­ствата си, по някакъв начин биха могли да ги омекотят, изтръгнат или опитомят. Сатирата минавала за изпълне­на със смисъл алегория; алегорията се приемала, но оста­вала неразбираема. Пиеси, книги, филми, поеми и памфлети били обичайното средство за постигане на този ефект, макар че значителна част от движението се осъществявало в академичните кръгове. За мнозина островитяни изглеж­дало по-еманципирано, по-модерно или прогресивно да следват именно този култ, а не някой друг.
От време на време се появявал някой кандидат за зва­нието плувец, но само за да извлече някакви лични обла­ги. Обикновено се реализирал следният стереотипен раз­говор:
- Искам да се науча да плувам.
- Искаш ли да спечелиш нещо с това изкуство?
- Не. Искам само да взема със себе си моя тон зеле.
- Какво зеле?
- Храната, от която ще имам нужда на другия остров.
- Но там има по-добра храна.
- Нямам представа за какво говориш. Не мога да бъда сигурен. Просто трябва да взема моето зеле.
- Но ти няма да можеш да плуваш с един тон зеле.
- Тогава няма да дойда. Ти наричаш зелето ми баласт. А аз го наричам съществена храна.
- А ако допуснем, просто като алегория, че под „зеле" ние имаме предвид „предпоставки" или „разрушителни идеи"?
- Тогава ще откарам зелето си при някой инструктор, който ще разбере нуждите ми.
Легендата не е приключила, за­щото на острова все още има хора.