Джуджицу

 
В дълбините на японската мисъл човешко същество е този, който се бори заедно с подобните си, за да държи отворен пътя на светлината. В традиционна Япония да бъдеш „човешко същество” не е нещо, което се придобива по рождение. Ние ставаме такива.
“Ningen ni natta!”  - Стана човек! (Узря!)
Обикновено изразът се използва за хора, които са дали доказателство за дълбока промяна, позволяваща да се проявява положителната страна на личността им.

Седемте традиционни добродетели, на които възпитават японските бойни изкуства са:
 
Юки - смелост, доблест, храброст.
Джин - хуманност, милосърдие, великодушие.
Ги - справедливост, праведност, почтеност.
Рей - етикет, любезност, учтивост (също поклон и уважение).
Макото - искреност, честност, истина.
Чуги - лоялност, преданост, посвещаване.
Мейо - чест, доверие, слава, а също репутация, достойнство, престиж.   

А ето и още едно описание от неизвестен автор на положителните качества, възпитавани от бойните изкуства:

Учтивост е да уважаваш другите.
Смелост е да правиш това, което е справедливо.
Искреност е да изразяваш себе си, без да криеш своите мисли.
Честност е да държиш на думите си.
Скромност е да говориш за себе си без суетност.
Уважение, без уважение не може да има доверие.
Самоконтрол е да оставаш тих, когато гневът се надига.
Приятелството е най-чистото човешко чувство.
Бойното изкуство е букет от всички тези цветя.

Всички описани досега аспекти на джуджицу, неговата широта и многообразие, като спорт, като метод за системна подготовка за бой, но и като начин за запазване на традиционните японски ценности, дават основания да се твърди, че обучението по джуджицу предоставя уникални възможности за оказване на организирани и целенасочени възпитателни  въздействия върху практикуващите, без значение от възрастта им. (1)   

Възпитателни въздействия в традиционното обучение по джуджицу.

Преди да започне да тренира усилено джуджицу, практикуващият трябва да засили слабите места на тялото си, да премахне болките, ако има такива, да повиши увереността си, че може да премине към по-тежки натоварвания. За тази цел той трябва да изучи основните принципи на естествено движение на тялото, както и неговото съзнателно управление. В традиционните японски бойни изкуства този начален раздел на практиката, който служи за подготовка на тялото, ума и духа за „бойни” действия и движения, се нарича „изковаване на тялото (яп. „карада дзукури”). Въпреки името му, той не е преобладаващо силов. Основно изискване при него е осъзнаването и постепенното овладяване на промените, които стават във  вътрешната среда на практикуващия под влияние на тренировъчния процес и, в последствие, под влияние на всички външни фактори. 

«Твоят живот е твоето дожо (2). » 
Стара японска поговорка.

По време на този период начинаещите също така се запознават и започват да изпълняват правилата за практика и за поведение в залата и в живота.

В Япония бойните изкуства се възприемат като форма на духовно търсене и молитва чрез пълно самоотдаване при практикуването. Описват се като „търсене на съвършенството на искреното действие”. Дожо, или залата за тренировка, е място за търсене на своя собствен път в живота. Това е свещено място, където царят специални правила. По тази причина може да се каже, че възпитателната роля на традиционните тренировки по джуджицу е много силно изразена, тъй като обучението е невъзможно без спазване на етикета и правилата за поведение. Всяко отклонение от тях се приема за белег на недобро възприемане на учението и често практикуващият бива отстраняван от залата. Постоянното практикуване на поклон (яп. рей) има за цел да създаде ведро, будно и най-вече безпристрастно отношение към обкръжаващата действителност. Надценяването или подценяването на себе си често водят до много различни от очакваните резултати. Уважението към всичко, което ни заобикаля, и правилното му отражение, са основата на реалистичната преценка на всяка ситуация. „Мидзу но кокоро” – съзнание като спокойна вода, е едно от идеалните състояния, търсени чрез практиката на бойното изкуство.

Осмислянето и възприемането на всички тези нови изисквания издигат интелектуалните качества на практикуващия на едно ново равнище, тъй като насочват вниманието му навътре – а именно, към това как реагират тялото и съзнанието му на въздействието на външните сили и фактори; каква е ролята на емоциите и собственото му убеждение за взимане на решения или за извършването на различни действия; как му влияят умората, болката, страха, срама, загубата, ласкателството, победата, засиленото внимание на другите. По този начин силно се стимулира себепознанието.

«Който познава себе си и врага си, никога не ще претърпи загуба.»
Изкуството на войната, Сун Дзъ.

Автентичните учители преминават към т.нар. приложна част много бавно и постепенно, за да могат да се убедят, че възпитаниците им са възприели правилно необходимите базови знания, навици и умения. И, че нравственото им развитие е на необходимата висота, за да бъдат обучавани по-нататък. По такъв начин преподаването на традиционно джуджицу се превръща в носител и пазител не само на древните бойни техники и умения, но и на традиционните ценности на японското общество.

«Казано е, че на воина принадлежи двойният Път - на меча и на перото, и, че Пътят на воина е да обича тези два Пътя. Ако се придържа към тези две части на Пътя, той може да бъде воин и без да има дарба за това.»   
Ръкопис на петте пръстена, Миямото Мусаши.

Усвояването на знанията, възприемането им и формирането на убеждения е бавен процес. Но той няма практическа стойност в бойното изкуство, ако през това време не се формират и специфичните качества и технически умения, необходими, за да бъде един практикуващ завършен майстор. Затова в началото на практиката се обръща голямо внимание на контрола над самия себе си, търпението, издръжливостта, дисциплината, настойчивостта и твърдостта при изпълнение на тренировъчните задачи.

В джуджицу за първостепенно се смята изучаването на техниката (яп. уадза). Всяка техника или похват трябва да се упражнява хиляди пъти. Дотогава, докато изпълнението й стане естествено и леко. Така, както e яденето с лъжица за добре образован джентълмен. През първите няколко години от практиката трябва да се изучи идеалната форма на техниките (яп. ката). Те трябва да бъдат усвоени напълно при договорена практика и едва след това да се изучава, как се прилагат по собствена инициатива. През този период е изключително важно да се работи върху защитата – гард (яп. камае), отвореност и недостъпност; физическа и умствена готовност (заншин); тайминг и  дистанция (маай); свързаност и единство на мисълта и действието; използване на цялото тяло и оръжието, като едно. Техниката трябва да бъде мощна, широка и активна. На тази основа се натрупва вътрешна сила, твърдост и решителност, усъвършенстват се усетът и интуицията, необходими за прилагането на изкуството в живота.

Преподаването на всяка следваща техника от програмата, или включването на всяко ново упражнение в обучението (например, работа с ново оръжие или тренировъчен инвентар, практика при затруднени условия – студ, жега, тренировка във вода при ограничено наличие на кислород, тренировка с вързани очи, тренировка с много противници), зависят не само от усвояването на предходните, но и от проявата в живота на моралните, интелектуални и волеви качества, съответстващи на техническото ниво на практикуващия. Важна е ролята на преподавателя за определяне на мотивите на неговите възпитаници и насочването им в желаната посока чрез най-подходящия за целта метод на възпитание.    

По този начин процесът на възпитание върви двустранно: 1/ постоянна тренировка на техниката на тялото и спазване на предписваното поведение под зоркото наблюдение на преподавателите, и 2/ постоянно обогатяване и промяна на работния запас от знания и идеи на възпитаника чрез включване от преподавателите на необходимата на този етап информация и в технически и в поведенчески план. Важно е да се спомене, че емоционалното и психологическо състояние на практикуващия е необходимо да се наблюдава и да се регулира чрез поставянето на индивидуални тренировъчни задачи във физическата, психо-физическа и поведенческа сфера. Стандартно, на този етап, от него се очаква да ги изпълнява неотклонно, дори и понякога да не разбира смисъла им, което изисква спечелването на уважение и висок авторитет от страна на преподавателя. Както и вникване от страна на възпитаника в традиционните японски възпитателни методи, свързани с дзен.

Огромна роля при възпитанието на практикуващия джуджицу играят самоподготовката и самовъзпитанието, както и позитивната групова работа в школата по джуджицу. Поощряването и стимулирането на общуването и обмяната на опит с преподавателите и другите практикуващи, на четенето на специализирана литература, гледането на видео материали и търсенето на информация в Интернет, постепенно довежда практикуващия до вътрешна освободеност и лекота в комуникацията и разбирането на другите. С натрупването на все по-интензивната практика и опита от нея, постепенно започват да се усещат намеренията на опонентите в най-разнообразни ситуации и да се взимат мигновени решения. На преден план излизат активността, инициативността, самообладанието и решителността.

«Животът е хиляда промени и десет хиляди превъплъщения.»
Трактат за добродетелта и пътя, Лао Дзъ. 

Всяка техника (уадза) трябва да може да бъде преобразувана в поне няколко промени или вариации (яп. хенка), за да може да отговори правилно на създалата се ситуация и да се постигне неутрализация и контрол над противника. В същност вариациите на всяка техника са неизброимо много, като се има предвид, че могат да се променят посоката и височината на техниката, мястото или ставата, където се прилага тя, начина на изпълнение от гледна точка на крайната цел, счупване, зашеметяване, сплашване, защита, хвърляне, обездвижване, използване за щит или за оръжие. Вариациите (хенка) трябва да бъдат тренирани в свободна практика (яп. рандори).

Според майсторите, без значение на това откога се занимават с джуджицу, практикуващите трябва да бъдат скромни и да продължават да се учат постоянно. Всеки, който мисли, че е постигнал нещо на бойния път, вече е пред прага на следващото си поражение, тъй като усвояването на каквито и да е форми не води задължително до реална приложимост. Единствено резултатите от действията и приближаването до предварително определената цел показват стойността на обучението.

Създателят на Джудо (3)  Джигоро Кано казва, че практиката е трениране на морала и на естетическото възприятие, тъй като крайната й цел е постигане на хармония между хората. Успоредно с практиката, трениращите научават, че каквато и да е целта, тя ще бъде постигната най-добре, ако умът и тялото се използват максимално ефективно.

„Използването на този принцип за подобряване и усъвършенстване на всекидневния живот, изисква преди всичко постигане на повече ред и хармония в човешките отношения. А това може да се постигне само чрез взаимна подкрепа и отстъпки .... Крайната цел на практикуването на джудо е да се възпита уважение към принципите на максимална ефективност, всеобщо благоденствие и взаимна изгода. Чрез джудо хората постигат – индивидуално и колективно – най-високото си духовно състояние, като в същото време развиват телата си и изучават изкуството на атаката и отбраната.”  Джигоро Кано

По този начин Кано оставя на заден план практическата ефективност, и предлага нова цел – морално и умствено израстване на практикуващия, като достоен член на обществото. Идеите на Кано са възприети от цялата японска нация и на тази основа са създадени Кендо, Айкидо, Иайдо, Кюдо, Карате-до и други, като пътища за развитие на личността, а не просто техники за бой.

Заключение.

В заключение, искам да обобщя, че като изключително атрактивен състезателен спорт, джуджицу предлага всички възпитателни възможности, предлагани от другите спортове, свързани с единоборство, описани широко в литературата. Но всъщност джуджицу представлява изключително прецизна възпитателна система с ясно дефиниран педагогически идеал, цели и методология. В тази система спортът и единоборството играят ролята на средство за развитие и на тест, чрез който се изпитват мотивацията, качествата и постиженията на практикуващите. Плодовете от практиката на джуджицу се очакват в живота под формата на успешна лична, семейна, професионална, обществена и духовна реализация на личността.

Бележки:
1/ Естествено, всички методи за обучение и възпитание трябва да са съобразени с възрастовите и индивидуални особености на практикуващите и това до голяма степен зависи от майсторството на преподавателя. 
2/ Дожо (яп.) – място за търсене на Пътя. Има се предвид мястото или залата, където се практикува едно от многото изкуства за формиране на истински човек (яп. нинген).
3/ Джудо – японска система за тренировка на личността чрез бойните изкуства, която се основава на джуджицу. Официално обявена от Джигоро Кано през 1882 г.  В момента – олимпийски спорт.


Използвана литература:  
Дянков, Я. – Джу джуцу, самоотбрана за всеки, изд. Плеяда 7, 1993
Кано, Д. – Кодокан Джудо, изд. Изток-Запад, 2006
Милева, Е. – Педагогика на физическото възпитание и спорта, изд. Авангард Прима, 2010
Милева, Е. – Теоретични основи на физическото възпитание и спорта, изд. Авангард Прима, 2010
Mol, S. – Classical fighting arts of Japan, Kodansha International, 1970
Nesmon, О. - Être Humain dans son corps, Toucher la Vie Ed., 2009
Уеб сайт www.kyokuten.net и други материали от интернет.