Исихазъм

Последните години в страната се разпространяват и популяризират медитативните методи за самопознание и самоконтрол на ума от източните религии. Освен това винаги съществува стремеж те да бъдат подкрепяни с исторически доказателства за тяхната ефективност и автентичност, основани на несъмнени авторитети. Тези методи обаче нямат традиционно приложение в България, въпреки че стана модно напоследък да се говори за медитацията като път за постигане на душевен покой, справяне със стреса и за умствено и физическо здраве. Почти нищо, или съвсем малко се знае за съществуването на подобен метод за умствено очистване и самоконтрол в християнството. Ето защо считаме за необходимо да направим един кратък исторически обзор на неговата поява и развитие, както и приложението му от авторитетни лица в православното християнство.

В християнската аскетика методът за умствено вглъбяване, безмълвие и самоконтрол е известен под различни наименования: “умствено дело” /умное делание/, “сърдечно дело” /сердечное делание/, “сърдечно съзерцание”, умствено съзерцание”, “пазене на ума” и “пазене на сърцето” /сердечное хранение/, “сърдечно трезвение”, или само “трезвение” /трезвение в смисъл на будност, трезвеност, въздържаност/. Също се използват “сърдечно внимание”, “умствено безмълвие”, само “безмълвие”, “сърдечна молитва”, “умствена молитва”, “непрестанна молитва” и други. Всички тези наименования отразяват различни страни на метода, но по същество се отнасят за едно и също нещо. Те посочват или изразяват връзката на метода с ума, сърцето, насочеността на вниманието, характера на умствената дейност или спецификата на молитвата. Незапознатите с тази особеност изследователи могат да се подведат от това разнообразие и затова трябва да го имат предвид. Поради факта, че мълчанието като духовна практика е най-впечатляващата външна проява на метода, а умствената чистота и безмълвието – идеал, практикуващите го през 13-14 век и след това били наричани исихасти /от гр. исихия – мир, покой, безмълвие/. Оттам и цялото направление на съзерцателното монашество в Православието, добило популярност и разпространение по това време, носи името “исихазъм”.

За по-голяма яснота ние въведохме наименованието: “метод за вглъбяване и умствен самоконтрол”, подчертавайки така неговата същност и насоченост.
Изворите за проучване и изследване на метода са предимно от патристичната и житийна литература. Освен това сме провели проучвания чрез беседи с някои практикуващи метода, както и на основата на известен личен опит в тази област.
Първите писмени сведения за учението и метода за умствен самоконтрол и безмълвие са от 4-ти и 5-ти век сл. Хр.  в трудовете на писателите-аскети. Но описвайки метода, някои от християнските писатели се основават на съществуването на една много по-древна традиция, устно предавана от учител на ученик. Във времето на гоненията през първите три века ние не откриваме писмени указания за неговото прилагане. Вероятно това се дължи на специфичния начин на преподаване на метода устно и чрез лична връзка между учител и ученик в затворените християнски общности, както и поради преследванията. Може да се каже, че този метод представлява съществена част от Свещеното предание на Православната църква в областта на самовъзпитанието.

Най-ранни писмени сведения за практикуване на метода откриваме в Лавсаика на еп. Паладий Еленополски /4-ти век/, който  обикалял и издирвал сведения за живота на християнските аскети, като се е срещал с някои от тях. Йоан Касиян описва през 5-ти век подробно живота на аскетите и отшелниците в пустините на Египет и Палестина, където методът е бил широко разпространен и съставя монашески устав. Подробно изложение на метода, макар и в символична форма, е написан също през 5-ти век от Исихий, презвитер Ерусалимски. Някои аспекти на метода се обясняват и в трудовете на Антоний Велики – основател на християнското монашество през 4-ти век. Негов съвременик е Макарий Египетски, също аскет и съзерцател. През 5-ти век се подвизават Евагрий монах, Теодосий Велики, Марк подвижник, Исая отшелник. Загатвания и споменавания на метода срещаме и при редица по-късни автори  - бл. Диадох, Йоан Карпатски, Максим Изповедник, авва Филимон, Филотей Синайски, преподобни Теогност, Исаак Сирин, Йоан Лествичник,  и редица други, живели в периода от 5-ти до 8-ми век. През 10-ти и 11-ти век срещаме по-подробно описание и наставление в метода от Никита Стифат – автор на “психологически глави за очистването на ума”, от Симеон благоговейни и от Симеон Нови Богослов. Последният е плодовит автор на богословски трактати, нравствени слова и религиозна лирика. Предполага се за един трактат от това време, подробно обясняващ психофизичната страна на метода, че е негово дело.

Имаме всичките основания да смятаме, че през 10-ти век в България Иван Рилски е практикувал метода на вглъбяването умствения самоконтрол и безмълвие. Вероятно той е и един от първите, въвел го в нашата страна. Създал е около себе си група от последователи, на които е бил наставник. Кои са нашите основания за това твърдение? Първо – в своя “Завет”  той споменава един от основните елементи на метода – непрестанната молитва, като посочва и формулата й. Второ – съветва учениците си да изучават трудовете и да следват примера на ранно християнските аскети, като посочва конкретни имена – Антоний Велики, Ефрем Сирин и Теодосий Велики, за които се знае, че са практикували метода и са оставили наставления и ученици. Трето – отшелническият живот, който е водил в уединение и мълчание, се практикува от напредналите в тази духовна практика. Въпреки, че в завета си Иван Рилски никъде пряко не дава точно описание на метода, на основата на горепосочените факти имаме пълно основание да смятаме, че той е практикувал метода на умствения самоконтрол и вглъбяване, постигнал е високите степени на безмълвието и е наставлявал ученици, вероятно създавайки школа, която е съществувала известно време след неговата смърт. Според еп. Партений, Прохор Пшински, Гавраил Лесновски и Йоаким Осоговски – известни аскети и отшелници, живели непосредствено след Иван Рилски и канонизирани от Българската православна църква за светци, са били негови последователи.

С течение на времето, поради устното му разпространяване от учител на ученик и високите морални изисквания, вътрешната съзерцателна същност на метода постепенно се изгубва. Така при масовото си разпространение православното монашество придобива предимно външен, действен характер. Само на отделни места ограничени групички продължават да прилагат метода. Всред миряните той напълно се изгубва.
Постепенно монашеството придобива предимно действен характер – държало се е най-вече на външната добродетелност и изпълнение на Божиите заповеди. Етиката е имала нормативен характер. Чистотата на мислите е била съблюдавана, доколкото се е изисквало за изповедта, но собствените мотиви не са били наблюдавани, нито изследвани. Това не е представлявало нравствено изискване или критерий за нравствена чистота.
През 14 век Григорий Синаит, ревностен търсач на истината и поборник на стремежа към нравствено съвършенство, обикаля различни манастири, скитове и отделни отшелници из Синай, пустините на Египет и Палестина. Научавайки за метода, той издирва практикуващи,  учи се при тях и така наново възстановява същността му и започва да го популяризира. Пристигайки в Света гора Атонска, той остава неразбран и неприет от монасите там. По това време негови ученици стават и редица българи, всред които са Ромил Видински и Теодосий, който по-късно става Търновски патриарх. Благодарение на неговото застъпничество, българският цар Иван Александър подкрепя каузата на Григорий Синаит. Той дарява земи и материални средства за създаването на манастир на българска територия в областта Парория, намираща се на границата между България и Византия. Тук се изгражда духовна школа, в която монасите биват обучавани в приложението на метода. В тази школа ученици освен Теодосий са бъдещият константинополски патриарх Калист и още редица други монаси от всички части на Балканите и Византия. Така тя се оформя като международен център, спомогнал за разпространението на ученията и метода на исихазма. Тук, в “созополската пустиня”, Григорий Синаит пише своите прочути “Наставления за безмълвстващите”. В България започва силно разпространение и развитие на този начин на живот – доказателство за разцвета на съзерцателното монашество през 14-ти век  днес са скалните манастири край с. Иваново и р. Русенски Лом, Аладжа манастир край Варна, Килифаревската школа, основана от патриарх Теодосий Търновски – ученика на Григорий Синаит. Тук се обучават Евтимий, ученик на Теодосий и след него патриарх Търновски, Григорий Цамблак и българинът Киприан, който по-късно става Киевски и Московски митрополит и разпространява метода там. След Теодосий в школата, ръководена от Евтимий, се подготвят книжовници и опитни практици, които разпространяват учението за умствения самоконтрол и в другите страни на Балканите и Русия. В по-късните години от живота си Синаит бива признат и приет и от монасите на Света гора, където методът наново се разпространява и съхранява през вековете.

България има сериозен принос в запазването и разпространението на този метод основно в две направления – подкрепя дейността на Григорий Синаит от една страна и подготвя книжовници и духовни наставници с практически опит, които разпространяват учението всред другите православни народи – предимно в Румъния и Русия.
Най-широко разпространение, вследствие на делото на Григорий Синаит и неговите ученици, исихазмът получава между 13 и 15 век във Византия и на Балканите. По времето на крал Стефан Душан той се разпространява широко и сред монасите в Сърбия. Наименованието “исихазъм” става израз не само на практиката на метода за вглъбяване и умствен самоконтрол, но и на цялостния начин на живот, начин на мислене и мироглед. През 14-ти век исихазмът вече се оформя като самостоятелно учение и доктрина, съдържаща в себе си метафизични, философски и педагогически възгледи и страни. Благодарение на активната книжовна и апологетична дейност на солунския епископ Григорий Палама, исихазмът е признат от Православната църква като учение. Неговото учение за неръкотворните или нетварните /невеществени, нематериални/ божествени енергии е прието и влиза в догматическото учение на Православната църква като официална доктрина. На свиканите църковни събори в Константинопол Палама оборва своите опоненти Варлаам и Акиндин. Вероятно малцина знаят, че българите спасяват от робство Григорий Палама, като го откупуват от турски плен.

Мюсюлманското нашествие на Балканите слага край на този разцвет и през следващите векове главно в Света гора Атонска и в Русия остават единствените по-големи центрове, където методът се практикува и преподава. В Гърция, България и в другите православни страни постепенно по-големите манастири и духовните школи биват разбити и монасите, подръжници на този начин на живот, се отправят към Света гора, където намират убежище. През 18-ти век известен книжовник и опитен духовен наставник в учението и метода за умствения самоконтрол е Паисий Величковски. Той пребивава в Хилендарския манастир на Света гора по същото време, когато там е бил послушник и българинът Паисий, който по-късно написва “История славяноболгарская”. Имаме основание да смятаме, че Паисий Хилендарски в годините на своето послушание е бил обучаван, или най-малкото е бил запознат с метода на умствения самоконтрол. Според нас фактът, че Величковски избира именно Хилендарския манастир, достатъчно красноречиво говори в подкрепа на твърдението, че той е намерил разбиране и подкрепа от манастирското братство и от игумена Лаврентий – кръвен брат на Паисий Хилендарски. По-късно Величковски заминава за Молдова, където създава школа и развива усилена книжовна дейност. Мнозина автори смятат, че неговата активна дейност подготвя основите на руското религиозно възраждане през 19-ти век. През 18-ти век на Света гора с активна книжовна и просветителска дейност всред монасите и като опитен наставник се проявява и гръцкият монах Никодим Светогорец. Той, заедно с Макарий Коринтски съставят сборника “Добротолюбие” в два тома [3, т. 5, с. 528], съдържащ основните съчинения на християнската аскетика и най-вече тези, които се отнасят до учението и практиката на вглъбяването, умствения самоконтрол и безмълвие. През 1782 година сборника излиза в два тома на гръцки език. Няколко години по-късно Паисий Величковски го превежда и издава и на славянски език. По-късно “Добротолюбие” оказва силно възраждащо влияние на духовния живот в редица православни страни.

В Русия през 15-ти и 16-ти век се подвизава и разпространява метода Нил Сорски, който написва ръководство за подвижници, в което систематизирано излага основите му. Той е считан за основател на скитския живот в Русия. По-късно големи центрове и духовни школи се създават в Оптинската пустиня, Троицко-Сергиевската лавра, Киевопечорската лавра, Валаамският манастир и други. В целият православен свят остават известни имената на Сергий Радонежки, Тихон Задонски, Серафим Саровски. Във втората половина на 19-ти и началото на двадесети век  еп. Теофан Затворник се проявява като голям практик, книжовник и религиозен педагог, автор на много трудове в тази област. Неговият принос за религиозния подем в Русия през 19-ти век е съществен. Сам практикувайки метода на съзерцателната молитва и умствения самоконтрол, той се затваря доброволно в мълчание и уединение години наред в килия /откъдето произлиза и прозвището Затворник/, и от там с писма ръководи и наставлява духовния живот на редица монашески и църковни братства и миряни. Благодарение на неговата интензивна преводаческа и редакторска дейност “Добротолюбие” бива преведен на руски език и излиза като разширено и допълнено с нови текстове издание в пет тома през 1877 година.. Отдавайки специално внимание на съзерцателния метод за умствен самоконтрол и безмълвие, еп. Теофан отделя целия пети том за подбрани трудове на аскети и съзерцатели, писали в тази област. По същото време с активна пастирска дейност се занимава и отец Йоан Кронщадски – също практикуващ метода. Идването на комунистическият режим на власт, терорът и насилието срещу църквите в Русия прекъсва религиозния разцвет. Като последен отблясък е издаденият през тридесетте години на 20-ти век от Валаамския манастир  сборник “Об молитве Иисусовой”, в който старците – наставници от манастира, предвид погромите и дори физическото унищожение на по-изявените духовници, си поставят за цел да съхранят и запазят за бъдещите поколения учението за умственият самоконтрол и непрестанната молитва. Те събират беседи и наставления от опитни в практиката духовници, както и основните трудове в тази област от патристичната литература и ги издават в сборник с посоченото по-горе наименование. След 1990 година еп. Теофан Затворник и отец Йоан Кронщадски са канонизирани от Руската православна църква за светци.

В края на 19-ти и началото на 20-ти век в Гърция като опитен религиозен педагог и наставник в метода на умствения себеконтрол се проявава Нектарий Егински, който също е канонизиран от Гръцката православна църква за светец. През двадесети век на Света гора Атонска продължават да съществуват монаси и наставници, прилагащи метода за вглъбяване и умствен самоконтрол и живеещи съответния начин на живот. През 1946-1947 година биват преведени на румънски език от известния богослов и наставник отец Станое и излизат четири тома на “Добротолюбие”. Оформилият се около него кръг от млади богослови и епископи, живеещи в духа на наставленията на “Добротолюбие”,  допринася много за духовния подем в Румъния, който се забелязва през двадесети век. Влиянието на сборника се разпростира не само върху монашеството, но и върху живота на Църквата като цяло.

Преводи на “Добротолюбие” излизат и на английски език в началото на петдесетте години на двадесети век, а малко по-късно се появяват преводи и на френски, немски, италиански, испански и финландски. Така ученията за вглъбяването, умствения самоконтрол, безмълвието и нравствената чистота на християнските аскети и в частност на тези от Православието, стават достъпни за международната общност.
Какво е състоянието днес в нашата страна? В България този метод се прилага в Княжевския девически манастир край София и от някои миряни от кръга от вярващи около него. Практикуван е от руският архиепископ в България Серафим /Соболев/, от него е предаден на архимандрит Серафим, а той от своя страна на някои свои ученици. Практикуван е и от макариополски епископ Николай, от архим. Климент Рилец, схимонах Серафим /йером. Давид/, еп. Иларион и от други монаси и някои светски лица. Методът днес се прилага от много ограничен кръг от вярващи и не е познат всред широките кръгове на свещениците и миряните, въпреки излезлите напоследък книги, които го описват. Знаят се само отделни елементи от външната страна, но в дълбочина учението за помислите и ума остава непознато.

Методий Ангелов

Според православната традиция, след падението на Адам, човекът е болен, неговият разум (nous) е помрачен и той е загубил връзката си с Бога. Смъртта навлиза в човешкото битие и причинявата множество антропологични, социални, дори екологични проблеми. В тази трагедия, падналият човек запазва Божия образ в себе си, но напълно загубва подобието си с Него, тъй като връзката му с Бога е прекъсната. Въпреки това, въплъщението на Христос цели да направи възможен стремежа на личността към богоуподобяване, което е и възстановяване на връзката с Господа. Това движение от състояние на падение до състояние на обожение се нарича изцеление, тъй като е свързано с нейното завръщане от състояние да пребивава срещу естеството към състояние на живот в естеството и над него. Чрез придържане към православното лечение и практика, както са ни открили Светите Отци, човекът може успешно да се справи с помислите и страстите си.
Съвременният човек, уморен и обезкуражен от множеството проблеми, които го измъчват, търси почивка и пристан. Най-важното, той търси лек за душата си от перманентната “умствена депресия”, в която живее. За да обяснят причината, в наше време могат да се открият в обръщение множество обяснения, давани от психиатрите. Психотерапията в частност, е широко разпространена. Докато преди всички тези неща бяха почти неизвестни, сега те са често явление и много хора се обръщат към психотерапевтите, за да намерят успокоение и утеха, което отново ни показва, че съвременният човек чувства, че има нужда от изцеление.
В тази глава искам да посоча дълбинната същност на Православието и методите, които то използва за постигане на това изцеление. Православната Църква е лечебницата, в която всеки болен и депресиран човек може да бъде изцелен.
Един от фундаменталните методи на лечение на душата е покоят в пълния смисъл на думата. Съвременният човек търси изцеление за своя живот, прецизно, особено за своето вътрешно състояние, тъй като той е пренапрегнат. Затова и едно от посланията, които Православието може да предложи на съвременния изнурен, обезсърчен и затруднен свят е посланието за покой. Смятам, че Православната традиция има огромно наследство, което може да предложи в тази област. В следващите редове ще се опитам да обясня повече за значението на исихията и исихазма за изцелението на душата, ума и сърцето. Исихията и исихазмът са сред основните лекарства за постигане на вътрешно здраве. И както липсата на покой е първопричината за проблемите, напрежението, безпокойството и несигурността, така също и за психическите и физически заболявания, ще се опитаме да хвърлим поглед върху тези случаи, които са анти-исихазъм, който е най-главната причина за появата на абнормалната ситуация. Затова ние разглеждаме исихията като метод на изцеление на душата, а анти-исихията като причина за психическите и физическите заболявания.
Преди да дам определение на понятието исихия, или покой, искам да обърна внимание на нейната голяма стойност за изцелението на душата.
Светите отци, които са живяли в протежение на цялата православната традиция подчертават огромното значение на православната исихия. Свети Григорий Богослов отнася исихията като много важна за достигане на Богообщение. “Необходимо е да бъдем в покой, за да постигнем чисто общение с Бога и постепенно да върнем ума от неговите скиталчества.”(1). Чрез покоя човекът очиства своите чувства и сърце. Така той познава Господа и това Богопознание е неговото спасение. Наистина, това, което ние знаем от учението на отците, умът е нещо различно от интелигентността. Когато умът е помрачен от страстите, той престава да вижда неведомостта на Господа (умът е мъртъв), докато когато умът е освободен от страстите, той ясно вижда Бога като светлина и тази светлина е животът на човека. Както вече казахме, чистотата на ума се постига чрез исихията.
Добре известно е за тези, които изучават писанията на светите отци, както и за тези, които се опитват да водят този духовен живот, че има исихия на тялото и исихия на душата. Първото се отнася до външните неща, а второто до вътрешните. Исихията на тялото обикновено се отнася до исихастката поза и до усилията да се намалят до крайност външните движения, образите, които се получават и възприемат в душата от сетивата.
Свети Йоан Лествичник, като има предвид външната страна на телесния покой, пише: “Любителят на покоя държи устата си затворена.” В писмото до своя приятел свети Григорий, св. Василий Велики пише за исихията като начало за очистване на душата и за исихията на тялото, което е възпиране на езика, гледането, слушането и говоренето. Като пример той казва: “Самото начало на душевното прочистване е спокойствието, с което езикът не се въвлича в обсъждане на човешките дела, нито очите в мечтателност за розови бузки или за посетителите, нито ушите в снижаване настроението на душата чрез слушане на песни, чийто единствен предмет е да забавляват, нито думите, изговаряни от острумниците и палячовците – практика, която преди всичко се стреми да успокои устроението на душата”. Исихията на тялото е полезна за постигане на вътрешен покой на душата. “Покоят на тялото е знанието и владеенето на чувствата и възприятията.” На друго място, когато Свети Йоан Лествичник говори за този вид исихия, той има предвид живеенето в пустинята (отшелничество).

Със сигурност, както вече беше казано, пустинята и цялостната исихия на тялото са полезни за придобиване на вътрешна духовна исихия. Но отците разбират исихазма не като “живеене като отшелник, нито като отдалечаване в пустинята, а като непрекъснато пребиваване в Бога.” Въпреки че пустинята има голямо значение в това да ограничи образите и движенията, идващи от външния свят, тя не е превърната в абсолют. Никита Стифат я характеризира в това отношение. Той напомня, че добродетелта не е ограничена в едно място и че целта на човека е да “освободи силите на душата и да ги съсредоточи в цялостна добродетелност като в една точка на действие съгласно естеството.” Като казва, че тези неща не идват отвън, но “са ни осигурени от създаването”, той завършва: “Пустинята не е нужна, ако ние влезем в Небесното царство чрез покаяние и спазване на всички Господни заповеди.”

Във всички случаи пустинята и исихията на тялото като цяло помагат на човека да постигне исихия на духа. Свети Йоан Лествичник пише в своята забележителна творба, че покоят на душата е “точно познание и владеене на собствените мисли”. Покоят на душата е наука за мислите и здравия разум. Храбростта на овладяното мислене е приятел на покоя. Това поддържа непрекъсната бдителност пред дверите на сърцето, като убива или прогонва мислите, които идват.”

Свети Симеон Нови Богослов, като пише за вътрешния покой казва: “Исихията е несмущавано състояние на ума, покой на свободната и радостна душа, нетревожно и неразколебано разположение на сърцето, виждане на светлина, познание за тайнствата на Бога, мъдра дума, дълбинност на идейната представа за Бога, възвеселяване на душата, чист разговор с Бога, бдящо око, вътрешна молитва, съюз с Бога и общение, пълно обожение, безболезнено възлагане на Бога в големите аскетични трудове.”
Това отхвърляне на идейните представи е част от човешкия стремеж за очистване на интелигентната част на душата. Атлетите в духовната борба се борят да отхвърлят мислите, които дяволът посява с единствената цел да наруши вътрешната цялост на душевните сили и да отслаби човешкото сърце. Ето затова Православието е терапевтична наука. Както прочетохме в писанията на светите отци, които се отнасят до този предмет, ние ясно видяхме, че християнството лекува болната душа и сред средствата за нейното изцеление първото място се пада на опазването на ума, прогонването на нежеланите мисли, като се опитваме да ги убием преди да са влезли в дверите на сърцето.

Исихията преди всичко е опазване на ума, бдителност в собствените мисли и е изразена от свети Таласий: “Сложете печат на своите чувства чрез покоя, и преценявайте мислите, които ви нападат.”

Свети Григорий описва добродетелите като лекарство за болестите на душата, за страстите; виждането, казва той, е плод на разкриването, чийто край и форма е обожението.” Душата, с други думи, е изцелена чрез добродетелите, но когато изцелението е съединено с Бога посредством виждането, към което води пътят на тишината (безмълвието). Чрез виждането (theoria) човек се обожва, а не чрез отразяването на думи или видими неща, но чрез обучение в тишина.

Чрез този метод на Православната исихия и учение, ние се изцеляваме, като “се освобождаваме от мисълта за нещата и се обръщаме към Бога”. С постоянни усилия и молитви ние някакси докосваме това, което не може да се докосне и представлява благословената сърцевина. Така тези, които са очистени в сърцето си чрез светата исихия, след като бъдат неописуемо проникнати от нетварната светлина, която е извън сетивата и ума, виждат Бога и себе си, като в огледало.
Важните моменти в тази проповед са, че чрез метода на Православието, който е преди всичко метод на съзерцателната исихия, ние очистваме ума и сърцето си, и по този начин се съединяваме с Бога. Това е единственият метод на запознаване с Бога и общуване с Него.

Светите отци наричат това мира на душата и почивката на седмия ден от Сътворението. Човешкит ум, очистен чрез метода и трениран в светата исихия, пази деня на седмия ден, почивката в Господа. Палама, като говори за Божествения покой, почивката на Господа, когато Той си “почина от всичките Свои трудове” и за почивката на Христа, който се спуска с Негова Божествена душа в ада, и за краткия престой в гроба на Неговото тяло в Божествената природа, пише, че ние също трябва да се стремим към този Божествен покой, което всъщност значи, че трябва да съсредоточим ума си върху неотклонното внимание и непрестанната молитва. Този Божествен покой на седмия ден е всъщност съзерцателната исихия. “Ако оттеглите ума си от всички мисли, дори и от добрите, и се обърнете изцяло с неотклонно внимание и непрестанна молитва, вие също ще влезете в Божествения покой и ще постигнете благословеното седмо небе, като видите сами себе си и чрез себе си да бъдете въздигнати във виждането на Бога. Трябва да се отбележи, че светецът говори за тези неща в разговор с паството от неговия диоцез в Солун. Това означава, че всеки в различна степен на дълбинност може да постигне опита на Божествения покой. Това именно е учението, което е загубено в днешно време.
От това, което казахме за съзерцателната исихия, всеки може да види защо личностите, които я практикуват, са наречени исихасти. Исихаст е този, който следва пътя на покоя, който всъщност е пътят на Православната традиция. Свети Йоан Лествичник казва: “Може да изглежда странно, но исихаст е този, който се бори, за да запази своя духовен аз затворен в къщата на тялото... Исихастът е като ангел на земята. На хартията на любовта и писмата на ревността, той освобождава молитвата си от леността и безгрижието. Исихаст е този, който вика: ”Господи, готово е сърцето ми”. Той казва: “Спя, но сърцето ми бди.”
Най-големите оръжия на всеки, който се стреми да води живот на вътрешен покой с търпение са “самоконтрола, любовта, милосърдието и четенето на духовна литература”. Според свети Григорий от Синай всеки, който упражнява исихията, трябва да има за основа добродетелите на “мълчанието, самоконтрола, бдителността, смирението и търпението”. Тези неща показват, че исихасткият начин на живот предполага изпълнение на Христовите заповеди, тъй като това поражда добродетелността. Също както добродетелите не са независими от покоя, така и покоят не е независим от спазването на Божиите заповеди, Неговия закон.

Напротив, неспазването на Божиите заповеди и оставането в страстите, не се считат за православна исихия, и дори да е започнала да се появява, това ще я унищожи, тя ще изчезне. Нищо няма по-голяма сила от разстройването на състоянието на покой или на лишаването от Божията помощ от следните страсти: грубост, преяждане, пустословие, суета, високомерие, и господарката на всички страсти – гордостта.
Някои хора поддържат мнението, че исихията, по начина, по който я описват отците е бездействие, а не действие. Всъщност, случаят е напълно противоположен. Исихията е изключително действие в незабележимост и тишина. Личността е в почивка и покой, за да разговаря с Бога, за да си позволи своята свобода и да приеме Самия Бог. И ако ние отчитаме факта, че най-големите проблеми, които ни тормозят са психически и вътрешни и ако смятаме, че повечето болести (психически и физически) се пораждат от усложняването на мислите, което всъщност е нечистотата на ума и сърцето, ние можем да разберем голямото значение на съзерцателната исихия. И така, това е действие и живот. Исихията предлага невероятни условия, за да обичаме братята си безстрастно, за постигане на неегоистична и безстрастна любов. Този, който не е привлечен от светските неща, обича покоя. Този, който обича човека, обича всички хора, (св. Максим Изповедник). Как може някой да има неегоистична любов, която е една от целите на духовния живот, когато е овладян от страстите? Исихасткото движение не се появило за първи път в 14 век, а съществува от първото столетие от живота на Църквата. Ние откриваме исихия в Светото писание, в първите Отци на Църквата. Така исихазмът установява истински форми на християнския живот.

Ние също използваме термина исихазъм, за да характеризираме метода, използван, за да се съсредоточи ума в сърцето.

В усилията си да бъде очистен, човешкият ум стои молитвено в сърцето, като непрекъснато повтаря Иисусовата молитва. Тя не е многословна. Това е непрестанно напомняне на Името на Иисус Христос. В същото време умът бди над мислите и не допуска те да влязат в дверите на сърцето. Както отбелязва свети Максим Изповедник, бдителността е свързана с молитвата.

“Но умът може още по-дълбоко да проникне в сърцето, когато чрез Божествения импулс, той се съединява със сърцето, като се освобождава от всички образи и представи, докато сърцето е затворено срещу всички чужди елементи. Тогава душата прониква в мрака на едно твърде специфично естество с чист ум.”
Православието е терапевтична наука, чиято цел е да изцелява човешките болести. Това никога не бива да остава незабелязвано, защото, ако го правим, ние разрушаваме цялата му същност и съдържание. Очистването, необходимата предпоставка за обожението, се постига чрез метода на Православното посвещение, в което исихията заема много важно място.

Методът в неговата пълнота и съотносимия начин на живот, се наричат исихазъм. И така, личност, която се бори в атмосфера на покой, се нарича исихаст, и този начин на живот в покой, се нарича исихазъм.

Митр. Йеротей (Влахос)