Прав удар с ръка – цуки

Японската дума „цуки” се превежда най-често като „мушкане”, удряне”, „блъскане”. А на английски като punch или thrust.
Цуки е най-основната техника в карате. Окинавските майстори са казвали, че за овладяването на цуки са необходими девет години практика – три за овладяването на стойките, от които се нанася цуки, три за тренировка на стягането на ръцете и тяхната подготовка и още три за овладяването на самия удар.
Смята се, че упоритата практика на цуки води до засилване на характера и увереността. Човек става по-директен и праволинеен.
Атаката с цуки подсказва всички възможности за атака с прав удар – с умрук, с длан, с копиевидна ръка, мушкане с нож, тояга или друг предмет. Добре е техниката да се практикува с всички ударни повърхности на ръката, с които може да се нанесе прав удар, и с всякакви предмети, подходящи за целта.

Основният удар чоку цуки се прави от позиция на краката хейко дачи – ходилата са на ширината на раменете, външният им ръб сочи право напред, палците са леко навътре.
Двете ръце са свити в юмруци, едната сочи напред на ниво „чудан”, точно в слънчевия сплит на въображаем противник, висок колкото нас. Дланта е обърната надолу. Юмрукът на другата ръка е опрян със страната на малкия пръст към плаващите ребра, дланта е обърната нагоре. Лакетът е изтеглен силно назад (хиките).
Проекциите на двете ръце напред образуват равнобедрен триъгълник. Върхът му се намира в тялото на въображаемия противник, в слънчевия му сплит, 10-12 см зад точката на контакта, под мечовидния израстък. Основата му е нашето тяло.
Ударът се нанася с кокалчетата на показалеца и средния пръст, както и с фалангите под кокалчетата. Юмрукът е здраво стегнат, най-силно стиска малкия пръст. Палецът затяга юмрука от другата страна, върху втората фаланга на показалеца и средния пръст.

Силата за удара тръгва от ходилата, преминава през средата на тялото и изстрелва ръката напред. Едновременно с това, предната ръка започва да дърпа назад. Лактите се трият в тялото, ударът е праволинеен и директен. Ръцете се разминават пред тялото и удрящата ръка заема мястото на тази, която се отдръпва. И двете ръце се въртят около надлъжната си ос, удрящата навътре, другата навън. В края на движението ръцете са разменили местата си, задната с длан нагоре, удрящата с длан надолу. Удрящата ръка е изпъната така, че лакетът й сочи настрани.
В края на удара се стягат мускулите на тялото и се издиша. Това е краткият момент на фокус (киме), по време на който силата преминава в тялото на противника.

Така описаният удар - чоку цуки, трябва да се изпълнява многократно като се удря на три нива:
1) джодан (горно ниво) – брадичката на въображаемия противник;
2) чудан (средно ниво) – слънчевия сплит;
3) гедан (долно ниво) – зоната на един юмрук под пъпа, където мускулите са по-слаби и ударът е много по-ефективен, отколкото в корема.

Постепенно се преминава към изпълнение на удара от ездачна позиция – киба дачи, ходилата са на два пъти ширината на раменете, външният им ръб сочи право напред, палците са леко навътре. Стойката трябва да е закръглена като тунел на влак, а коленете да сочат точно напред.

Добре е да се практикуват три разновидности на правия удар.
Всъщност това е същия удар, но в зависимост от дистанцията до целта контактът се осъществява при различна фаза от траекторията.
1) Ура цуки или шита цуки (обратно цуки) – удрящата ръка тръгва напред, и конатактът се осъществява още преди лакетя да е излязъл отпред на тялото. Дланта на ръката все още е нагоре. Дистанцията е съвсем близка. Тази форма на цуки се тренира по много пъти, както оригиналната форма на чоку цуки.
2) Тате цуки – (вертикално цуки) – когато лакетът излизи напред от тялото, юмрукът почва да се върти навътре – стига се до положение, при което ръката е още не е изпъната до край, а юмрукът е вертикален. Тази форма на цуки също се тренира по много пъти, както оригиналната форма на чоку цуки.
3) Изпънато до край чоку цуки – удрящата ръка е изпъната до край, юмрукът е завъртян с длан надолу. Дърпащата ръка е в положение хиките, със страната на малкия пръст на юмрука, опряна до плаващите ребра.
Всички тези серии от удари трябва да се правят и в ездачна позиция – киба дачи, за задравяване на краката и свикване с ниските позиции, които идват на следващия етап.

Когато траекторията е овладяна и цялото тяло се фокусира в края на удара, се пременава към удряне на 45° и на 90°. Краката са абсолютно неподвижни. Ходилата сочат леко навътре така, че когато правим завъртанията от кръста наляво и надясно да не изпитваме неудобство в глезените. Оста на тялото остава напълно права, въртенето е около нея.
Движението тръгва от таза наляво, докато централната линия на тялото се насочи на 45° от предишната посока. Спирането на тялото съвпада с удар на дясната ръка по тази централна линия на решеното от нас ниво. Фокус (киме). Следва завъртане на тялото надясно и удар с лявата ръка на 45° от първоначалната посока.
Тази поредица от цукита на 45° се изпълнява многократно като се започне от ура цуки, мине се през тате цуки и се завърши с чоку цуки.
Първоначално се правят по едни удар на една команда, а в последствие по 3, 5 или повече удара в една команда. това постепенно развива бързина, издръжливост и способност за сливане на много движения в една поредица.
Постепенно се преминава и към удряне на 90° от първоначалната посока. Това изисква известна гъвкавост в кръста и резултатите трябва да се търсят без излишно напрягане, но с постоянна практика.
Важно е да се оцени правилно ролята на дърпащата ръка. Старите майстори казват да влагаме в нея сила поне равна на тази, която влагаме в удрящата ръка. Една възможна ситуация е, докато удряме някой напред, друг да се опита да ни обхване отзад. Изтегленият назад лакет решава този проблем автоматично.