Българите

от Жером-Адолф Бланки, вестник Илюстрасион, 1843 г.

Въпреки чудноватия им, малко първичен вид, характерните сурови черти на лицата и големите мустаци, те са изключително добродушни по нрав; излъчват мекота, покорност, искрена жизнерадост и безгрижие, които обикновено не се срещат при другите поробени народи.

Българите са извънредно сръчни, скромни, яки и неуморни. Никакво материално затруднение не е в състояние да ги сломи, не се спират пред трудности, не се плашат от жега и студ. Яките им тела не усещат лошото време, хладнокръвието им не се поддава на обидите. Смели ездачи, добри работници, предприемчиви откриватели и неустрашими ловци - рядко ще се намери по-добра раса за войници. Покорният български селянин няма история, или по-точно - една бездна от пет века е заличила връзката му с миналото и традициите. Вместо това той отдава всичките си сили в работата, най-тежката и най-неприятната, без да смята, че това накърнява достойнството му. Той е почти единственият, който работи в Турция, и без него тази хубава страна ще бъде съсипана и обречена на постоянен глад.

Легенди се разказват за гостоприемството и човешките добродетели на мюсюлманите, но те не могат да се сравнят с наистина патриархалните нрави и обичаи, които господстват в българските села. Искреността и добротата, така редки при турците, са естествени черти на тези мирни стопани. А приветливостта им, без да е толкова показна, както при гърците, е не по-малка. Европейският пътник се чувства непринудено още на прага на бедните им жилища, сякаш вдишва по-чист въздух. Той вече не се намира при чужди хора, а при християни, почти при братя. Среща разбиране и съчувствие, които го трогват с простотата си много повече от всички демонстративни прояви на турската любезност, защото извират от дъното на душата. Тази топлина се долавя веднага в думите на бедните хора, когато приемат пътника - благородство озарява лицата им с повече блясък, отколкото цялата гордост на завоевателя. В турчина, дори когато е учил в Европа, независимо от любезното и ласкателно гостоприемство остава нещо студено и безлично, което те кара да бъдеш нащрек. Той просто е ориенталец, човек, направен от друго тесто, различно от нашето. При българина не е така: под бедните му окъсани дрипи и суровото лице с чувство на задоволство долавяш европееца. Следва да добавим, че той превъзхожда мюсюлманските си господари, както с интелигентността, така и с другите си качества. Да, вместо да съдите за него по грубия му външен вид, опитайте се да го подложите на изпитание, в каквато и да е работа, и ще останете учудени от прозорливия му ум, от стремежа му всичко да разбере, всичко да предвиди, от изключителната му способност бързо да схваща и да научава необходимото. Още от малък българинът говори безупречно три езика: турски (често го знае по-добре от самите турци), новогръцки и матерния си език, който всъщност е славянски диалект. В разговор бързо превключва от един език на друг.

При все че са една раса със своите съседи сърбите и говорят почти същия език, българите се различават много по нрав. Простодушният им, малко грубоват характер е по-отстъпчив, но по-искрен и по-добродушен. Въпреки изумителната им дарба да се пригаждат към езика и навиците на другите народи те в по-голяма степен от сърбите са запазили старите си обичаи и са се обособили в Турция като отделна нация; разчитайки главно на собствени сили, изкарват прехраната си с непосилен труд сред общество от паразити, които им одират кожата и ги потискат.

Въпреки смиреността им, те не са роби по натура. Носят в себе си мъдростта на селянина, на човека, чийто живот е свързан със земята и поради това повече от другите класови съсловия е изложен на алчните въжделения на поробителите. Дълбоко в себе си българинът съзнава превъзходството си на християнин сред мюсюлманите и на трудолюбив човек в обществото на безделници.

АВТОР: ДОЦ. ВЕСЕЛИНА ВАЧКОВА

Масовата представа

Обикновено за Света гора (Атон) се говори като за по принцип византийско, а после – гръцко творение.

След познатата легендата за корабокрушението, изпратило св. Богородица и св. Йоан Богослов на Полуострова, се изреждат имената на някои византийски императори (начело с императрица Пулхерия, 5 в., и Йоан Цимисхий, 10 в.), които са финансирали отделни манастири и са издавали грамоти в тяхна полза. Финансирането на манастирите през Средновековието, особено в православния свят, поначало е царско задължение. Както е известно, не само византийските, а и българските, сръбските и др. владетели са дарявали щедро Атонските манастири.

Византия може би е „кръстница“ на Света гора, макар грамотата на Алексий Комнин по-скоро да обнародва едно вече утвърдено мислене за Атон. Ако Византия, обаче, има някаква особена заслуга за статута на Атон, това са определянето му като място за живеене само на монаси, направено от Василий Македонец, и доста спорната забрана полуостровът да бъде посещаван от жени (приписвано от някои на Пулхерия, от други – на Константин X Дука, 11 в.).

Неслучайно след Балканската война Русия е убедена, че Атон по право й принадлежи, предвид водещата й роля в православния свят, в т.ч. в издръжката на Цариградската патриаршия и на Атон. Света гора е присъединена към Гърция едва след Втората световна война, което е причината за религиозно безвкусната идея Атон да се сдобие със „столица“ за резидиране на гръцки губернатор. Въпреки това Света гора е под юрисдикцията не на гръцкия патриарх, а на Константинополския. Доколко изобщо има религиозни основания фигурата на Вселенския константинополски патриарх със седалище в мюсюлманския град Истанбул в днешния свят е съвсем различен въпрос.

Фактите

Първите монаси, които заселват Атон, са скитските (т.е. от земите между Варна и Констанца). Това обстоятелство определя подчертано аскетичния, мистичен и учен дух на местното монашество.

Типични представители на това, развило се в българските земи още през 5 век монашество, са Дионисий Маки (изчислил времето от Християнската ера), Етикус Истер (Дунавски), написал първата християнска космография, и т.н.

И до днес в Света гора има 12 скита – манастирски сгради, които съхраняват името на скитските монаси, и които твърде малко приличат на помпозните, сякаш съревноваващи се по блясък и големина манастири. Високо образованото, мистично и аскетично монашество доминира идеала за Света гора, въпреки споменатите владетелски дарения.

Това обяснява, защо най-високото източноправославно богословие – Исихазмът, сред чиито първи представители е българинът Теодосий Търновски, се заражда тъкмо в Света гора.

Зографският български манастир в Света гора e типичен пример за развилата се след 14 в. гигантомания на Атонските манастири, повечето, от които приличат на крепости – картина, донякъде отразяваща тяхната самостоятелност, в т.ч. нужда от самозащита. Атонският скит „Св. Андрей“, отчасти до днес запазил духа на ранното, крайно аскетично местно монашество.

Параклисът на мястото, където Дева Мария е стъпила на атонския бряг, близо до днешния манастир Иверон. Ако духът на скитските монаси се беше запазил, Света гора трябваше да е осеяна тъкмо с такива аскетични обители.

Кой създава нови религиозни институции през Средновековието?

Споменатите царски дарения и привилегиите, давани от властта, по никакъв начин не могат да обвържат дори вътрешния ред в някой манастир, а камо ли да дадат автономия на цяла монашеска държава.

Структурата на Църквата винаги е била от компетенцията на Събор.

Колкото повече църкви са представени на Събора, толкова по-задължителни са неговите решения (канони). Вселенските събори имат решения, задължителни за цялата Църква. Нека напомним, че дори религиозното име-епитет на Константинопол – Нов Рим – е гласувано не на един, а на два Вселенски събора. Никой от признаваните в Православието седем Вселенски събора не е дискутирал автономен статут на Атон. Не го е правел, разбира се, и никой от католическите събори, които продължават да се наричат Вселенски до днес.

Все пак през 13 в. е свикан Събор, който определено е с представителността на Вселенски. И точно на този събор е решена автономията на Атон. Годината е 1235, а владетелят, в чиито земи по онова време влиза Атон, е българският цар Йоан Асен II. В историческата и богословската литература, в т.ч. в учебниците, обикновено се говори за Събор, на който била възстановена Търновската патриаршия. Рядко се казва името на събора, заседавал на двата бряга на Дарданелите - Лампсак и Галиполи. Още по-рядко се казва, че на него присъстват и православни, и католици. Най-рядко, почти никога не се споменава, че темата на Събора е всъщност да се узакони новата ситуация, която е настъпила след латинското завоевание на Константинопол (1204 г.).

Византийският никейски император няма никакви права да се нарича Константинополски. По-скоро такива права би могъл да издигне българският владетел, понеже последният Константинопослки патриарх Йоан X Каматир умира в България, където пристига още година преди падането на Константинопол. Междувременно той отказва категорично да отиде в Никея и да короняса тамошния претендент за "Константинополски император“.

Не може да се говори и за възстановяване на Българската патриаршия, понеже такава патриаршия е призната от император Роман Лакапин през 927 г., заедно с царската титла на Петър. Това е бил хубав подарък за сватбата на внучката му с българския цар, но не е имал никаква църковна валидност. Далеч по-валидно е било издигането на българския архиепископ в патриарх, направено на български събор, свикан от цар Симеон през 918 година.

Според православната практика даден владетел може да има инициатива в Църквата на своята държава, но не притежава никакви правомощия спрямо Църквите на други страни. При всички положения, както ще видим, Йоан Асен, по чиято инициатива се свиква Съборът, далеч не е целял на първо място уреждане на статута на Търновската църква.

Какво наистина се случва в Лампсак-Галиполи?

За щастие, събитията са описани подробно и запазени в „Бориловия синодик“. Нека видим как звучи автентичният текст:

“Великият и благочестивият цар Йоан Асен, син на стария цар Асен, който, като имаше голяма любов към Бога, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него, който създаде манастири и ги украси богато със злато, бисери и многоценни камъни, и всички свети и божествени църкви надари с много дарове и обяви пълна свобода за тях, а всички свещенически чинове - архиереи, свещеници и дякони - почете с голяма чест.

Още повече, той потърси с голямо желание да възобнови патриаршията на българското царство.

Това обновление прочее стана така: Преосвещеният вселенски патриарх Герман по благоволение божие и поради голямата ревност от страна на христолюбивия велик цар Йоан Асен, син на стария Асен, с останалите свои братя патриарси: Атанасий, всеосвещен патриарх на Ерусалим на Христовите страдания и на неговото възкресение - светата църква Сионска, майка на всички църкви и на цяла Палестина; Симеон, всеосвещен патриарх на божия град Антиохия и на цяла Сирия; Николай, всеосвещен патриарх на Александрия и на целия Египет.

Тези всеосвещени патриарси прочее получиха послание, изпратено до тях от благочестивия гръцки цар Калоян Дука (Йоан III Дука Ватаци), написано така: „Нашето самодържавно царство моли и призовава ваше отечество да изпълните нашата молба към вас, като съставите ваше послание и го изпратите на моето царство в утвърждение на вашето и моето решение да се прогласи и да се дарува равна вам патриаршеска степен на града Търново - на църквата „Възнесение Христово", майка на църквите в българското царство, защото и христолюбивият български цар Йоан Асен, брат и сват на царството ми, настойчиво иска от нашето царство и от нашето свето отечество да се дари това на неговото царство…

Когато гръцкият цар заедно с патриарха получи това, събра от цялото свое царство митрополитите, архиепископите, епископите и всечестните монаси, архимандритите и игумените. Така също и христолюбивият цар на българите Йоан Асен [свика] от цялото свое царство митрополитите, архиепископите, епископите и всечестните монаси от Света гора.

Те се събраха с източния цар Калоян (Йоан III Дука Ватаци) на Понтийското море и провъзгласиха за патриарх благоговейния и свет мъж, прославен с постнически дела и живот, преждеосвещения архиепископ Йоаким…“ (Борилов синодик, 113)

На пръв поглед наистина някой би могъл да си помисли, че става дума за източен Събор, на който е била призната самостоятелността на Българската църква. Това би било логично след периода на византийската власт над България, продължил от 1018 до 1185 г., и особено след сключената от цар Калоян през 1204 г. Уния с Рим. Статутът на българската църква определено е бил тема на Събора, но със сигурност не най-важната. Текстът е максимално красноречив по този въпрос – Търновският патриарх е признат отново, както по времето на цар Петър, като един вид приятелска услуга към Йоан Асен II.

И Бориловият синодик, и останалите основни извори за събитието – византийските историци Георги Акрополит и Никифор Григора, и „Хрониката на Ватопедския светогорски манастир“ посочват създаването на Търновската патриаршия не като цел, а като един вид "страничен ефект". Както бихме могли да очакваме, въпросната приятелска услуга не е била направена спонтанно, просто защото е изглеждало, че българският цар много е искал да има собствена столична църква.

Създаването на Търновската патриаршия е било акт на възстановяване на равновесието чрез създаване на една нова Пентархия. (Пентархия е властта на петте големи църкви в Рим, Константинопол, Йерусалим, Александрия и Антиохия. С падането на Константинопол тази структура е разрушена). И в тази нова Пентархия новост е била не само Търновската (западна) патриаршеска катедра. Не по-малка новост е било също издигането на Никейския епископ като официален Константинополски патриарх.

Tози Събор със сигурност не е бил „на източните църкви“, a Вселенски. Към времето на свикването му България формално още е била в Уния с Рим, поради което както българският цар, така и Търновският патриарх са били представители не на източноправославния свят, а на Папството. Такива папски представители са били и двама от описаните източни патриарси, тези на Антиохия и на Александрия.

Симеон II Антиохийски и Николай I Александрийски теоретично са били прелати на Изтока, но са дошли в Лампсак от Константинопол, където пребивавали постоянно, и който в разглеждания период е бил управляван от латински император и латински патриарх.

Следователно в началото на Събора от 1235 г. източни представители са били само Йерусалимският патриарх, Никейският владетел Йоан Дука Ватаци и лидерът на Никейската църква Герман II. Както специалистите добре знаят, на практика Никея се самопровъзгласява за "Константинопол в изгнание", точно както това прави Епир.

Обаче, както споменах, нито Никейският император и патриарх, нито Епирският император са имали каквито и да било аргументи, че те наистина са били законните притежатели на това Константинополско наследство. След битката при Клокотница през 1230 г. Епир отпада като претендент, понеже е присъединен към България. Остават само двама основни претенденти – България и Никея.

И тъкмо въпросното Константинополско наследство е в центъра на Събора, като Йоан Асен организира събитията не с решение да се откаже от него, а радикално да го преформулира.

На събора в Лампсак-Галиполи са били представени всички големи Църкви, висшето духовенство на две империи (Никейската и Българската) и трите най-големи християнски политически сили (като унгарското присъствие е било осигурено чрез дъщерята на крал Андрей - Мария, съпруга на българския цар и майка на принцеса Елена, която е сгодена за наследника на Никейската империя в навечерието на Събора).

Точно свикването и решенията на този събор, по време на който Йоан Дука Ватаци е бил определен изрично и като „ромейски император“, а Герман, безусловно титулуван Константинополски патриарх, е превърнал Никея в новия, временен Константинопол.

Ватаци, обаче, не по-малко изрично е наричан „източен цар“. С други думи, властта в православния Запад (Балканите), категорично е резервирана за „западния цар“ – Йоан Асен. Това собствено е и аргументът на Йоан Асен в монетите и грамотите си да се титулува „цар на българи и гърци“ – под негова власт и реално, и според съборните решения, далеч не живеят само българи.

Накратко, два от основните резултати от Събора са били създаването на новата Търновска патриаршеска катедра, с която се създава нова Пентархия, и узаконяването на Никея като Нов Константинопол, но с прерогативи само на Изток. Западът е оставал в ръцете на официално върналата се към Православието България. Доколко, впрочем, българите изобщо някога са отстъпвали духовно от Православието се доказва с подвига на 26-те монаси от Зографския атонски манастир, загинали в борба срещу византийската Уния с Рим от 1274 г. Известният Богородичен химн и иконографски канон "Достойно есть" също са дело на българските монаси от едноименната килия в Света гора.

Без тези промени в схемата на християнския свят историята и на България, и на Византия щеше да изглежда по много различен начин. Съдбата на Латинската империя също щеше да е по-различна, понеже скрепеният с династичен брак съюз между българския и никейския владетел предвижда общи военни действия срещу латините.

Атонската автономия, дадена от България

Дойде ред да се върнем на Атон. Със сигурност Общият Събор от 1235 г. се е отразил пряко върху узаконяването и бъдещата съдба на една много своеобразна нова Света Земя - автономната монашеска микро-държава в Света гора. С времето Света гора все повече ще измества в съзнанието на източноправославните християни идеала за Йерусалим, паднал в ръцете на неверници.

От Бориловия синодик не става ясно каква точно е била ролята на светите монаси от Света Гора, но изрично се подчертава, че те са доведени на Събора от Йоан Асен II. Тази неяснота се разсейва от Хрониката на Ватопедския манастир. Според нейния текст, в който нямаме основания да се съмняваме, Света гора е получила точно на Събора от 1235 г. независимост и е била представлявана в Лампсак-Галиполи от 3000 монаси.

Въпросната независимост е гласувана от Събора, но е решение на България, под чиято власт в момента е бил Атон. Странно е, но е факт – в почти всички български исторически карти на периода, или само Атон, или целият Халкидически полуостров са извън българската граница. Това наистина се случва с Атон, но след 1235 г. Решението за даване на автономия на Атон отразява една от досега силно подценяваните страни в управлението и идеологията на Йоан Асен II – стремеж духовните институции не просто щедро да се финансират, а да им се гарантира „пълна свобода“ (по думите на „Бориловия синодик“).

Тъкмо същото цели и едно друго, не по-малко политически немотивирано, но с дълбоки и много оригинални религиозни цели решение на Йоан Асен – да не подчини автокефалната Охридска архиепископия на Търновската патриаршия. Така България всъщнност се оказва с две автокефални църкви, понеже пълното име на Охридската църква е Архиепископия на Първа Юстиниана и цяла България. Без тази позиция бурният духовен подем при Йоан Асен и Йоан Александър, който с право е определян като „Втори Златен век“, нямаше да има същия размах и резултати. Нямаше да са възможни също събития с по-различен мащаб и ефект.

Такова е например създаването през 1346 г. на Сръбската патриаршия, подкрепена на Скопския събор точно с гласовете на двете български църкви срещу мнението на Византия. В този контекст е очевидно колко несъстоятелни са редовното изтъкване от българските историци на помощта на сръбския светец Сава за „възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г.“ с пълно премълчаване на решаващата роля на България за появата на Сръбската патриаршия.

Нямаше да съществува, разбира се, и онова уникално свободно огнище на балканската духовна култура, дало най-големите възрожденци на всички балкански държави – Атонската Света гора.