Кой е по-умен — мъжът или жената

Включено в книгата Кавказки народни приказки, www.chitanka.info

Веднъж старците от едно село седели на мегдана и завързали разговор за това, кой е по-умен — мъжът или жената, и кое е по-добро — умният мъж или умната жена. И никой не можал да даде ясен отговор.

Една девойка подслушала този разговор и го запомнила, а след няколко дни започнала да подпитва старите хора:

— Къде живее в нашата страна най-славният, най-храбрият, най-будният мъж?

И една бабичка й посочила едно село в планината, като рекла, че там живее такъв млад човек.

Девойката му написала писмо, в което казвала, че иска да премери ума си с него; в писмото посочила и къде живее.

Младият човек оседлал коня си, пременил се и пристигнал в селото, където живеела девойката. Един човек му показал дома й. Той се приближил, слязъл, завързал коня на яслата, а сам влязъл в гостната стая. Девойката го забелязала, отишла при него и го поздравила. После му занесла гощавка, както се полага на гост.

Младият човек се нагостил добре, а след това девойката му разкрила защо го повикала.

— Преди няколко дни — разказала тя — подслушах разговора на мъжете на мегдана. Те разсъждаваха кое е по-добро — умният мъж или умната жена, и не можаха да се разберат. Сега ще се заемем аз и ти — ще се опитаме да отговорим на този въпрос.

Когато привършили разговора, девойката отишла и довела при момъка най-загубената и глупава девойка.

— Изкарай с нея една година! — казала тя. — А сега и ти ми подари нещо, равностойно на моя подарък.

Младият човек само поклатил глава, турил глупавата девойка на коня си и я закарал в къщи. След това намерил най-загубения и глупав момък, качил го на кон и го завел при първата девойка.

— Ето ти и моя подарък — казал й той, — изкарай с него цяла година!

Младият човек се върнал у дома си и заживял с девойката, но тя всеки ден ставала все по-глупава, а не по-умна, и самият той ставал такъв. Заради жена си изгубил уважение и сред хората. През цялата година не можал да научи на нищо загубената си и глупава жена.

Оная девойка пък заживяла със загубения и глупав момък и го научила как трябва да се отнася с хората. Канела другарите му, разумни хора, и здраво го свързала с тях. Той станал добър, прочут, уважаван млад човек.

Изминала годината. Девойката наготвила всякакви гозби и поканила почтените старци. Седнали край богатата трапеза. В това време пристигнал и младият човек с жена си; влезли в къщи и се спрели до вратата. Девойката си била останала такава, както преди една година, не по-добра. А през продраните цървули на славния млад човек се виждало сено. А пък младият човек, когото девойката получила като равностоен подарък, седял сред почтените гости; той погледнал застаналите до вратата, познал младия човек, който го довел при девойката.

— Дайте нещо на тези просяци! — казал той на жена си.

След това девойката донесла голямата почетна чаша бира и поискала думата от гостите:

— Моля да ме извините, почтени гости — казала тя, — че поисках думата и държа реч пред вас. Но тези хора не са просяци, които молят за подаяние. Този млад човек — вие сте чували за него — е такъв и такъв, в нашата страна нямаше втори толкова прочут момък. Случайно подслушах разговора на мъжете на мегдана: ставаше дума за това, кое е по-добро — умен мъж или умна жена. Мъжете не можаха да решат този въпрос. Запомних разговора и намерих ето този славен млад човек, за да изясня въпроса. Дадох му ето тази девойка, която стои до него. А той в отговор ме надари с не по-добър подарък: с един загубен и глупав момък. И благодарение на мен от него се получи този, който се намира сред вас и когото вие наричате уважаван човек. Те са мъж и жена, и двамата загубени; ето къща за тях, нека живеят в нея! Щом аз успях от глупака да направя уважаван човек, ще съумея да направя от уважавания човек глава на народа. А сега всичко хубаво. Нека двамата глупаци живеят тук; те са си лика-прилика за мъж и жена. А той е моят мъж и ние заминаваме.

Двамата глупаци и до днес си останали глупаци.

Защо чуждата жена винаги е по-сладка

Има легенда, според която в стари, прастари времена Господ изваял от глина десет Адамовци. На всеки един той възложил различни работи. Един обработвал земята, втори пасял овце, трети ловял риба ... Всички били заети.

Минало известно време и те се явили пред своя Отец с молба:

- Всичко си имаме и пак нещо не достига. Скучно ни е.

Господ помислил, пък им дал тесто и казал:

- Нека всеки си извае по свой образ жена, на кой каквато му харесва - закръгленка, слаба, висока, малка ... Аз ще им вдъхна живот. Те ще бъдат вашата утеха и опора. С тях никога не ще ви бъде скучно.

След това Господ изнесъл едно блюдо със захар и казал:

- Тук има десет бучки. Нека всеки вземе по една и я даде на жената, за да бъде животът с нея сладък.

Така рекъл Господ и ги оставил да направят подялбата.

Всеки от мъжете взел бучката захар и отишъл при своята си жена.

След време Господ се върнал и на момента се разгневил:

- Сред вас има измамник. На блюдото имаше единадесет късчета захар. Кой взе две?

Всички мълчали. Тогава Господ взел жените, размесил ги, а после ги раздал - на когото каквато се паднала.

Оттогава девет от десет мъже мислят, че чуждата жена е по-сладка, защото е изяла допълнителното парченце захар.

И само един от десет мъже знае, че всички жени са еднакви, защото допълнителното парченце захар е изял той самият.

Взето от: www.gnezdoto.net

Кришна и Радха

От книгата "Индуисткият път на пробуждането" на Свами Криянанда (Доналд Уолтърс).

В индуските химни, възпяващи бог, често откриваме изказвания, като: „Ще те превърна в пленник на моята сърдечна любов.”

За да не стане така, че предаността ни към бог да се принизи до егоистична фамилиарност, съществуват алегории, които ни учат да търсим божествената, а не човешката връзка с бога.

Индусите разказват следната легенда за Радха – най-пламенната поклонничка на бог Кришна. Един ден те се разхождали заедно в гората. Внезапно, изпълнена с любов към своя бог, Радха възкликнала:

- О, любими, толкова се изморих!

Кришна веднага съзрял замисъла, скрит зад думите й, но без да издава това, я запитал невинно:

- Искаш ли да те понося?

Тя била толкова доволна.

- Качи се на гърба ми – предложил й той.

Радха го послушала. В следващия миг тя се проснала на земята; още преди да почувства допира с гърба му, Кришна се изпарил във въздуха.

- О, Господарю – заплакала тя, - моля те да ми простиш! Чак сега разбирам грешката си и обещавам, че това няма да се повтори.

В следващия миг Кришна отново се появил, усмихвайки се. Нямало нужда да обсъждат повече току-що случилото се. Бавно те продължили да се разхождат в гората.

Каквото стори дядо - все е хубаво

Ханс Кристиан Андерсен

Ще ти разправя приказка, която съм слушал в детинството си. Винаги когато си спомня за нея, тя ми се струва все по-хубава. Изглежда, че с приказките е същото, каквото е и с хората: с годините те стават по-добри.

Ти, разбира се, си ходил на село и без съмнение си виждал там старите схлупени хижи, покрити със слама. Техните покриви са обрасли с мъх и трева, на върха е кацнало неизменното щъркелово гнездо, а щъркелът непременно стърчи отгоре. Стените на тия хижи са полегнали настрана, прозорците им са нисички и само един от тях може да се отваря. Пещите за хляб се издуват напред като големи кореми, а през плета надвисва бъзов храст и под клоните му има локва, в която се плискат няколко патици. Там е вързано и куче, което лае бясно подир всеки минувач.

Ето точно такава една хижа имаше у нас на село и в нея живееха двама стари хора - селянин с жена си. Колкото и сиромаси да бяха те, все пак си имаха нещичко - това беше един кон, който се хранеше с тревата, израсла край широкия път. Старецът ходеше с коня в града, а често пъти го даваше и на съседите, които му заплащаха за това с някоя и друга услуга. И все пак по-благоразумно щеше да бъде, ако той продадеше коня си или го разменеше за нещо по-полезно. Но за какво?

- Ти, дядо, по-добре знаеш това - каза жена му. - Днес тъкмо има панаир в града, иди там и продай коня или пък го размени. Каквото сториш ти - все хубаво ще бъде. Хайде, върви със здраве!

И тя му върза вратовръзката, защото умееше да прави това по-добре от него, завърза я хем с двойни краища, разхубави се дядото като момък! После бабата оглади шапката му с длан и го целуна по устните. И тъй старецът замина с коня, който трябваше да продаде или размени. Знаеше си вече той нататък работата!

Слънцето печеше силно, по небето нямаше нито едно облаче. Пътят беше задимен от прах, много свят бързаше за панаира - кой на кон, кой с талига, кой пешком. Беше страшна жега. Никаква сянка няма по пътя, за да се скрие човек от слънцето.

Между тия, които отиваха на панаира, имаше един, който караше пред себе си крава. Кравата беше толкова хубава, колкото може да бъде хубава една крава. „Навярно тя дава хубаво мляко - помисли си селянинът. - Ех, че добре ще бъде да се разменим с него!“

- Хей ти, с кравата! - извика той. - Чакай малко! Виждаш ли моя кон? Аз мисля, че той струва повече от твоята крава, но за мен това не е важно: кравата ми е по-полезна. Искаш ли да се сменим, а?

- Добре! - рече другият и размяната стана.

Работата значи се свърши и старецът можеше да си се върне спокойно в къщи. Но понеже той се бе запътил за панаира, трябваше да иде там, пък макар и само да позяпа малко. И той подкара кравата към града.

Крачеше старецът бързо, а и кравата не оставаше назад. Така те настигнаха един човек с овца. Овцата беше чудесна - тлъста, с гъста вълна. „Ех, да си имаме такава овчица! - помисли си селянинът. - Ще си пасе тя трева край пътя, а зиме може и в избата да я държим. Вярно, за нас овцата е много по-полезна от кравата…“

- Искаш ли да се сменим? - извика той на човека с овцата.

Непознатият се съгласи веднага и размяната стана.

И тъй нашият селянин тръгна нататък с овцата.

Скоро той видя един човек, който прекоси полето и излезе на пътя с гъска под мишница.

- Ех, каква гъска имаш! - каза селянинът. - Хубава й е масчицата! Де да може тя да живее у дома на двора и да се гмурка в локвата! Пък и за бабата залъгалка ще бъде: ще има тя за кого да събира остатъците от яденето. Тя често разправя: „Добре ще бъде да си имаме гъска!“. Ето ти сега случай да се сдобием с гъска. Искаш ли да се сменим! Ще ти дам овцата за гъската и едно „благодаря“ отгоре.

Човекът с гъската не отказа и размяната стана. Нашият селянин спечели гъската.

Сега той беше близо до града. Тук блъсканицата беше още по-голяма: блъскаха се хора и добитък из пътя, навлизаха дори в картофената нива на самия горски пазач. В нивата се разхождаше едничката кокошка на пазача, вързана с връв за оградата, за да не се изплаши от шума на навалицата и да не отлети нейде надалеч. Кокошката беше с подрязана опашка, мижеше с едно око и гледаше много умно. „Клюк-клюк“ - бъбреше тя. Какво искаше да каже, не зная, но селянинът си мислеше, като я слушаше:

„По-хубава кокошка от тая не съм виждал. Тя дори е по-хубава от поповата квачка. Дявол да го вземе, иска ми се да я имам! Кокошката винаги ще си намери по някое зрънце, тя почти сама се храни. Струва ми се дори, че ще спечеля, ако я сменя с гъската.“

- Искаш ли да се сменим? - попита той пазача.

- Да се сменим ли? Защо не! - отвърна последният и размяната стана. Пазачът взе гъската, а селянинът кокошката.

Слънцето печеше както по-рано, а старецът беше успял да свърши толкова много работа, че капна от умора. Не беше грях да си пийне и да похапне малко, ето, тъкмо, навреме старецът беше стигнал до един хан. Той поиска да влезе вътре, ала в същия миг се сблъска на вратата с един работник, който носеше нещо, натъпкано в един чувал.

- Какво носиш в чувала? - попита селянинът.

- Гнили ябълки! - отвърна работникът. - Нося цял чувал на свинете.

- Как, на свинете ли? И таз хубава! Ех, как ще се зарадва моята бабичка, ако й занеса толкова ябълки! Лани старата ябълка в нашия двор роди само един плод. Ние го откъснахме и го скрихме в сандъка, дето стоя, докато изгни. „Туй значи охолство в къщата“ - казваше бабата. Ами да види тя сега отнякъде какво значи охолство. Да, трябва да я зарадвам!

- А какво ще дадеш за целия чувал? - попита работникът.

- Какво ще дам ли? Ето ти тая кокошка! - И той даде кокошката, взе чувала с ябълките и влезе в хана. Облегна внимателно чувала до печката и отиде при тезгяха. Печката беше много нагорещена, но старецът не обърна внимание на това.

В хана имаше много народ: търговци на коне, говедари и двама англичани, толкова богати, че джобовете им бяха издути и почти се пръскаха от жълтици. На туй отгоре те страшно обичаха да се ловят на бас.

- С-с-с! С-с-с-с! - засъска нещо при печката.

- Какво е това? - попитаха всички.

Ябълките бяха почнали да се пекат.

- Ах, това са моите ябълки! - рече старецът и разказа историята си от начало до край: как сменил коня с кравата, кравата с овца и тъй нататък, догдето стигна до чувала с ябълките.

- Ще има да си патиш ти от бабата, когато се върнеш в къщи - рекоха англичаните. - Ех, че олелия ще се дигне!

- Не, бабата ще ме разцелува! - каза селянинът. - Тя ще каже: „Каквото стори дядо - все е хубаво“.

- Искаш ли да се хванем на бас? - попитаха англичаните. - Ние залагаме цяла крина с жълтици! Сто жълтици правят една крина.

- Стига ми и четвърт крина - възрази селянинът. - А пък аз ще заложа четвърт крина с ябълки и отгоре на туй ще дам себе си и бабата като прибавка - така ще излезе цяла крина.

- Добре! Прието! - казаха англичаните.

Впрегнаха колата на стопанина, англичаните и селянинът се качиха на колата, натовариха и ябълките и хоп - стигнаха пред хижата на стареца.

- Добър вечер, бабо!

- Дал ти бог добро, дядо!

- Е, аз размених…

- Разбира се, ти си умна глава! - рече бабата, като го прегърна, без да обръща внимание нито на чувала, нито на англичаните.

- Аз размених коня с кравата!

- Слава богу! Сега ние ще си имаме и млечице, и масло, и сиренце! Хубава размяна си направил!

- Да, но кравата размених с овца!

- Още по-добре! - отвърна жената. - Ти винаги за всичко се сещаш. Ние имаме тъкмо и трева за овцата. Сега ще си имаме и овчо мляко, и овчо сирене, пък на туй отгоре и вълнени чорапи, и фланели. Такова нещо кравата не може да даде: козината й пада. Ех, какъв си ми умник!

- Но аз смених и овцата за гъска!

- Значи ние ще си имаме за празниците печена гъсчица? Ах, ти, мое умно старче! Ти все мислиш с какво да ме зарадваш. Туй е чудесно! Гъската можем да вържем с връв - нека по-напред се угои, че после ще я опечем.

- Но аз смених и гъската за кокошка - каза старецът.

- За кокошка! Ето ти хубава смяна - рече жената. - Кокошчицата ще снесе яйчица, ще измъти пилета и ние ще си имаме цял двор с кокошки. Тъкмо туй съм искала винаги!

- Да, но и кокошката смених за чувал гнили ябълки…

- Как? Какво каза? Не, сега аз трябва да те разцелувам - извика бабата. - Мое мило, добро мъжленце! Чуй какво ще ти кажа. Тая сутрин ти тъкмо замина и аз почнах да мисля с какво да те нагостя, като се върнеш. Хубаво ще бъде да опържа яйца с лук, казах си. Яйца имаме, само лук липсваше. И аз отидох при жената на учителя, зная, че те имат всякакъв зеленчук, но тя е голяма скъперница. Помолих я да ми заеме малко лук, а тя: „Да ти заема ли? У нас в градината няма нищичко, няма дори гнила ябълка!“ Ето, сега аз мога да й заема не една, не десет, а цял чувал гнили ябълки! Ех, че смях ще падне, мое сладко мъжленце! - и тя целуна отново стареца по устните.

- Гледай ти, какви чудеса! - извикаха в един глас англичаните. - Работата отива от лошо по-лошо, а на тях все им е весело. За такова чудо не ти е жал и пари да дадеш.

И те наброиха на стареца четвърт крина жълтици, загдето той получи целувки вместо бой.

Това е цялата приказка. Аз съм я слушал още когато бях дете. Сега и ти я чу и знаеш, че „каквото стори дядо - все е хубаво“.