Игрите в Япония

Вестник „Боричъ“, Чирпан, 20 Ноемврий 1902 год.  

Японските деца играят живо в дома и вън на отворено поле с голяма страст и любов. По японските картинки се виждат нарисувани деца с обрачи, да въртят пумпал или гонячи на обрачи, или играят на сляпа баба, или на квачка; на друга страна пък се борят или пущат хвърчила и най после правят фигури от сняг и се тьркалят по него.

Детските игри почти у всичките народи са подобни. Особено с пущането на хвърчила в Япония с голяма страст се упражняват, както малки, така и големи юноши, особено в празднични дни и народни тържества, например на новата година.

Техните хвърчила не са както у нас еднообразни, а ги правят, колкото се може по разнообразни: дават им форма на орел, врана, смешни фигури на старци, с криле като гълъби, прилипи и др. т. Има и такива хвърчила, които са приспособени дa свирят, когато са пуснати във въздуха под веянето на вятъра. Такива хвърчила са направени от бамбукови пръчки. Наред с децатата излизан, да взимат участие в пущането на хвърчилата и бащите, и майките им, които макар и да са вече старци, те пак не напущат тази любима игра, така че и те умират с юношески дух; а у нас се ражда поколенне младо с души стари.

Някогашният английски посланик в Токио е нарекъл царството на Микадо „Рай на децата“, и че  дето е детский рай, там няма никога скръб и че тя е далеч от техните жилища. „Никъде“, пише Изобил  Л. Бирд, „не съм намерил хора, които да се радват и обичат децата си, както в Япония. Tе са деца послушни и учтиви и би трябвало да служаг за образец на европейските деца. В Япония не стои при всяко дърво пазач, както у нас, понеже нашите деца са неприятели на всяко младо дръвче и всичко зелено и са големи неприятели на цветята, като ги късат из градините и ги пръскат из улиците; там децата още от малки ги учат, как да развъждат цветята повече и повече.

Характерна е борбата с хвърчила. За тая цел децатн намазват канапа, с който се пуща хвърчилото, с лепило, в което има примес от парченца стъкло. Двама съперници с такива хвърчила на растояние 10 метра се стремят, чрез минаване на местата си, един на други да прережат канапа. В случая хвърчилото на единият отлетява. Такъв 6ой с хвърчила завършва, като един други се покланят три пъти и си разотиват, като приятели весели и засмени. У нас подобно нещо не става, а се завършва с псувни или двубой.

Японските дeца имат много разнообразни и евтени играчки, от които по интересни са: „Костенурка“, която е с такъв механизъм, че пълзи; уподобени птици, които при хвърлянето им във въздуха, хвърчат известно време, след което падат на земята. Други играчки има уподобени на скакалци, бубулечки и др. Особено интересни са играчките от мушека на бъза, като го натопяват във вода и му дават различни форми и фигури, които са много интересни и очудват зрителя, който ги вижда за пръв път. По големите деца страстно се предават на игри с топка и още от рано се предават на акробатски упражнения. Най любимата игра на големите юноши е била стрелбата сьс срели, които едно време са били главното оръжие за защита: Mалки и големи се обучават в хвърлянето на срели, които упражнения помагат за развитието на ръчните мускули и зрението. За тази стрелба с лъкове пише Корелски: ... „Имахме случай да видим любимия спорт на японските граждани. Стрелците постоянно се сбираха и числото им нарастваше. Дохождаха на упражнения не с пушки, а с един голям лък с по няколко cpели. Лъкът имаше дължина два метра, даже и повече; дохождаха млади и стари. На стрелбата със срели японците гледат с уважение, и като старо историческо оръжие го предпочитат от пушките. За прицел им служеше една книжна стена, отдалечена на 80 крачки разтояние. Зад стената се издигаше един ров от ровка земя, гдето се забиваха хвърлените стрели, направени oт тънки бамбукови пръчки, заострени на края с желязно острие. На стрелците горната част на тялото беше открита. В лявата pъка държат лъка, а с дясната ръка стрелата, подпряна с показалеца, като мерят в прицела.

Отдавна е от когато японците знаят преимуществата на огнените оръжия, но при все това, те още не могат да се разделят с лъка. Даже и преди 20 години, когато беше Сакумеко, те отидоха да защищават своите права с лък в ръце и юнашки се биха против царската войска, която беше въоръжена с огнени оръжия.

Много по мъчна е борбата в силна езда, на която се любуват още старите ветерани.

И борбата е много обикната от японците. Още в 1885 година, когато известния японски борец Матсада Саракихи, който в двучасово борене два пъти повалил колосалния Карла Абее, който тежал 100 килограма.

За училищната гимнастика в Япония се знае само това, че тя се преподава по немска система. Гимнастиката е задължителна и за девическите училища.

Други обични игри във време на тържества са: надпреварване с коне, танец, надбягване и др.

Надали някой от европейските надбегвачи ще издържи надбягването с колички на японските колари. Курумайя, т. е. коларя на количката, със сила и скорост се сравнява с японския кон, който може да притежават само японските богаташи. Коларят много леко и майсторски тича по улицата с количката, като прави такива извивки, щото да не закачи минувающите из улицата хора и играющите на купове деца.  Неговите широки гърди и прекалено развити мускули на краката приличат на Херкулесови в сравнение на техния нисък ръст и за това очудват много европееца, който ги вижда за пръв път. За по дълъг път се впрягат двама колари, които могат да вземат повече от 70 кл.м. на ден с тичане.

Превел от чехски Н. Радоев