Исихазъм

Според православната традиция, след падението на Адам, човекът е болен, неговият разум (nous) е помрачен и той е загубил връзката си с Бога. Смъртта навлиза в човешкото битие и причинявата множество антропологични, социални, дори екологични проблеми. В тази трагедия, падналият човек запазва Божия образ в себе си, но напълно загубва подобието си с Него, тъй като връзката му с Бога е прекъсната. Въпреки това, въплъщението на Христос цели да направи възможен стремежа на личността към богоуподобяване, което е и възстановяване на връзката с Господа. Това движение от състояние на падение до състояние на обожение се нарича изцеление, тъй като е свързано с нейното завръщане от състояние да пребивава срещу естеството към състояние на живот в естеството и над него. Чрез придържане към православното лечение и практика, както са ни открили Светите Отци, човекът може успешно да се справи с помислите и страстите си.
Съвременният човек, уморен и обезкуражен от множеството проблеми, които го измъчват, търси почивка и пристан. Най-важното, той търси лек за душата си от перманентната “умствена депресия”, в която живее. За да обяснят причината, в наше време могат да се открият в обръщение множество обяснения, давани от психиатрите. Психотерапията в частност, е широко разпространена. Докато преди всички тези неща бяха почти неизвестни, сега те са често явление и много хора се обръщат към психотерапевтите, за да намерят успокоение и утеха, което отново ни показва, че съвременният човек чувства, че има нужда от изцеление.
В тази глава искам да посоча дълбинната същност на Православието и методите, които то използва за постигане на това изцеление. Православната Църква е лечебницата, в която всеки болен и депресиран човек може да бъде изцелен.
Един от фундаменталните методи на лечение на душата е покоят в пълния смисъл на думата. Съвременният човек търси изцеление за своя живот, прецизно, особено за своето вътрешно състояние, тъй като той е пренапрегнат. Затова и едно от посланията, които Православието може да предложи на съвременния изнурен, обезсърчен и затруднен свят е посланието за покой. Смятам, че Православната традиция има огромно наследство, което може да предложи в тази област. В следващите редове ще се опитам да обясня повече за значението на исихията и исихазма за изцелението на душата, ума и сърцето. Исихията и исихазмът са сред основните лекарства за постигане на вътрешно здраве. И както липсата на покой е първопричината за проблемите, напрежението, безпокойството и несигурността, така също и за психическите и физически заболявания, ще се опитаме да хвърлим поглед върху тези случаи, които са анти-исихазъм, който е най-главната причина за появата на абнормалната ситуация. Затова ние разглеждаме исихията като метод на изцеление на душата, а анти-исихията като причина за психическите и физическите заболявания.
Преди да дам определение на понятието исихия, или покой, искам да обърна внимание на нейната голяма стойност за изцелението на душата.
Светите отци, които са живяли в протежение на цялата православната традиция подчертават огромното значение на православната исихия. Свети Григорий Богослов отнася исихията като много важна за достигане на Богообщение. “Необходимо е да бъдем в покой, за да постигнем чисто общение с Бога и постепенно да върнем ума от неговите скиталчества.”(1). Чрез покоя човекът очиства своите чувства и сърце. Така той познава Господа и това Богопознание е неговото спасение. Наистина, това, което ние знаем от учението на отците, умът е нещо различно от интелигентността. Когато умът е помрачен от страстите, той престава да вижда неведомостта на Господа (умът е мъртъв), докато когато умът е освободен от страстите, той ясно вижда Бога като светлина и тази светлина е животът на човека. Както вече казахме, чистотата на ума се постига чрез исихията.
Добре известно е за тези, които изучават писанията на светите отци, както и за тези, които се опитват да водят този духовен живот, че има исихия на тялото и исихия на душата. Първото се отнася до външните неща, а второто до вътрешните. Исихията на тялото обикновено се отнася до исихастката поза и до усилията да се намалят до крайност външните движения, образите, които се получават и възприемат в душата от сетивата.
Свети Йоан Лествичник, като има предвид външната страна на телесния покой, пише: “Любителят на покоя държи устата си затворена.” В писмото до своя приятел свети Григорий, св. Василий Велики пише за исихията като начало за очистване на душата и за исихията на тялото, което е възпиране на езика, гледането, слушането и говоренето. Като пример той казва: “Самото начало на душевното прочистване е спокойствието, с което езикът не се въвлича в обсъждане на човешките дела, нито очите в мечтателност за розови бузки или за посетителите, нито ушите в снижаване настроението на душата чрез слушане на песни, чийто единствен предмет е да забавляват, нито думите, изговаряни от острумниците и палячовците – практика, която преди всичко се стреми да успокои устроението на душата”. Исихията на тялото е полезна за постигане на вътрешен покой на душата. “Покоят на тялото е знанието и владеенето на чувствата и възприятията.” На друго място, когато Свети Йоан Лествичник говори за този вид исихия, той има предвид живеенето в пустинята (отшелничество).

Със сигурност, както вече беше казано, пустинята и цялостната исихия на тялото са полезни за придобиване на вътрешна духовна исихия. Но отците разбират исихазма не като “живеене като отшелник, нито като отдалечаване в пустинята, а като непрекъснато пребиваване в Бога.” Въпреки че пустинята има голямо значение в това да ограничи образите и движенията, идващи от външния свят, тя не е превърната в абсолют. Никита Стифат я характеризира в това отношение. Той напомня, че добродетелта не е ограничена в едно място и че целта на човека е да “освободи силите на душата и да ги съсредоточи в цялостна добродетелност като в една точка на действие съгласно естеството.” Като казва, че тези неща не идват отвън, но “са ни осигурени от създаването”, той завършва: “Пустинята не е нужна, ако ние влезем в Небесното царство чрез покаяние и спазване на всички Господни заповеди.”

Във всички случаи пустинята и исихията на тялото като цяло помагат на човека да постигне исихия на духа. Свети Йоан Лествичник пише в своята забележителна творба, че покоят на душата е “точно познание и владеене на собствените мисли”. Покоят на душата е наука за мислите и здравия разум. Храбростта на овладяното мислене е приятел на покоя. Това поддържа непрекъсната бдителност пред дверите на сърцето, като убива или прогонва мислите, които идват.”

Свети Симеон Нови Богослов, като пише за вътрешния покой казва: “Исихията е несмущавано състояние на ума, покой на свободната и радостна душа, нетревожно и неразколебано разположение на сърцето, виждане на светлина, познание за тайнствата на Бога, мъдра дума, дълбинност на идейната представа за Бога, възвеселяване на душата, чист разговор с Бога, бдящо око, вътрешна молитва, съюз с Бога и общение, пълно обожение, безболезнено възлагане на Бога в големите аскетични трудове.”
Това отхвърляне на идейните представи е част от човешкия стремеж за очистване на интелигентната част на душата. Атлетите в духовната борба се борят да отхвърлят мислите, които дяволът посява с единствената цел да наруши вътрешната цялост на душевните сили и да отслаби човешкото сърце. Ето затова Православието е терапевтична наука. Както прочетохме в писанията на светите отци, които се отнасят до този предмет, ние ясно видяхме, че християнството лекува болната душа и сред средствата за нейното изцеление първото място се пада на опазването на ума, прогонването на нежеланите мисли, като се опитваме да ги убием преди да са влезли в дверите на сърцето.

Исихията преди всичко е опазване на ума, бдителност в собствените мисли и е изразена от свети Таласий: “Сложете печат на своите чувства чрез покоя, и преценявайте мислите, които ви нападат.”

Свети Григорий описва добродетелите като лекарство за болестите на душата, за страстите; виждането, казва той, е плод на разкриването, чийто край и форма е обожението.” Душата, с други думи, е изцелена чрез добродетелите, но когато изцелението е съединено с Бога посредством виждането, към което води пътят на тишината (безмълвието). Чрез виждането (theoria) човек се обожва, а не чрез отразяването на думи или видими неща, но чрез обучение в тишина.

Чрез този метод на Православната исихия и учение, ние се изцеляваме, като “се освобождаваме от мисълта за нещата и се обръщаме към Бога”. С постоянни усилия и молитви ние някакси докосваме това, което не може да се докосне и представлява благословената сърцевина. Така тези, които са очистени в сърцето си чрез светата исихия, след като бъдат неописуемо проникнати от нетварната светлина, която е извън сетивата и ума, виждат Бога и себе си, като в огледало.
Важните моменти в тази проповед са, че чрез метода на Православието, който е преди всичко метод на съзерцателната исихия, ние очистваме ума и сърцето си, и по този начин се съединяваме с Бога. Това е единственият метод на запознаване с Бога и общуване с Него.

Светите отци наричат това мира на душата и почивката на седмия ден от Сътворението. Човешкит ум, очистен чрез метода и трениран в светата исихия, пази деня на седмия ден, почивката в Господа. Палама, като говори за Божествения покой, почивката на Господа, когато Той си “почина от всичките Свои трудове” и за почивката на Христа, който се спуска с Негова Божествена душа в ада, и за краткия престой в гроба на Неговото тяло в Божествената природа, пише, че ние също трябва да се стремим към този Божествен покой, което всъщност значи, че трябва да съсредоточим ума си върху неотклонното внимание и непрестанната молитва. Този Божествен покой на седмия ден е всъщност съзерцателната исихия. “Ако оттеглите ума си от всички мисли, дори и от добрите, и се обърнете изцяло с неотклонно внимание и непрестанна молитва, вие също ще влезете в Божествения покой и ще постигнете благословеното седмо небе, като видите сами себе си и чрез себе си да бъдете въздигнати във виждането на Бога. Трябва да се отбележи, че светецът говори за тези неща в разговор с паството от неговия диоцез в Солун. Това означава, че всеки в различна степен на дълбинност може да постигне опита на Божествения покой. Това именно е учението, което е загубено в днешно време.
От това, което казахме за съзерцателната исихия, всеки може да види защо личностите, които я практикуват, са наречени исихасти. Исихаст е този, който следва пътя на покоя, който всъщност е пътят на Православната традиция. Свети Йоан Лествичник казва: “Може да изглежда странно, но исихаст е този, който се бори, за да запази своя духовен аз затворен в къщата на тялото... Исихастът е като ангел на земята. На хартията на любовта и писмата на ревността, той освобождава молитвата си от леността и безгрижието. Исихаст е този, който вика: ”Господи, готово е сърцето ми”. Той казва: “Спя, но сърцето ми бди.”
Най-големите оръжия на всеки, който се стреми да води живот на вътрешен покой с търпение са “самоконтрола, любовта, милосърдието и четенето на духовна литература”. Според свети Григорий от Синай всеки, който упражнява исихията, трябва да има за основа добродетелите на “мълчанието, самоконтрола, бдителността, смирението и търпението”. Тези неща показват, че исихасткият начин на живот предполага изпълнение на Христовите заповеди, тъй като това поражда добродетелността. Също както добродетелите не са независими от покоя, така и покоят не е независим от спазването на Божиите заповеди, Неговия закон.

Напротив, неспазването на Божиите заповеди и оставането в страстите, не се считат за православна исихия, и дори да е започнала да се появява, това ще я унищожи, тя ще изчезне. Нищо няма по-голяма сила от разстройването на състоянието на покой или на лишаването от Божията помощ от следните страсти: грубост, преяждане, пустословие, суета, високомерие, и господарката на всички страсти – гордостта.
Някои хора поддържат мнението, че исихията, по начина, по който я описват отците е бездействие, а не действие. Всъщност, случаят е напълно противоположен. Исихията е изключително действие в незабележимост и тишина. Личността е в почивка и покой, за да разговаря с Бога, за да си позволи своята свобода и да приеме Самия Бог. И ако ние отчитаме факта, че най-големите проблеми, които ни тормозят са психически и вътрешни и ако смятаме, че повечето болести (психически и физически) се пораждат от усложняването на мислите, което всъщност е нечистотата на ума и сърцето, ние можем да разберем голямото значение на съзерцателната исихия. И така, това е действие и живот. Исихията предлага невероятни условия, за да обичаме братята си безстрастно, за постигане на неегоистична и безстрастна любов. Този, който не е привлечен от светските неща, обича покоя. Този, който обича човека, обича всички хора, (св. Максим Изповедник). Как може някой да има неегоистична любов, която е една от целите на духовния живот, когато е овладян от страстите? Исихасткото движение не се появило за първи път в 14 век, а съществува от първото столетие от живота на Църквата. Ние откриваме исихия в Светото писание, в първите Отци на Църквата. Така исихазмът установява истински форми на християнския живот.

Ние също използваме термина исихазъм, за да характеризираме метода, използван, за да се съсредоточи ума в сърцето.

В усилията си да бъде очистен, човешкият ум стои молитвено в сърцето, като непрекъснато повтаря Иисусовата молитва. Тя не е многословна. Това е непрестанно напомняне на Името на Иисус Христос. В същото време умът бди над мислите и не допуска те да влязат в дверите на сърцето. Както отбелязва свети Максим Изповедник, бдителността е свързана с молитвата.

“Но умът може още по-дълбоко да проникне в сърцето, когато чрез Божествения импулс, той се съединява със сърцето, като се освобождава от всички образи и представи, докато сърцето е затворено срещу всички чужди елементи. Тогава душата прониква в мрака на едно твърде специфично естество с чист ум.”
Православието е терапевтична наука, чиято цел е да изцелява човешките болести. Това никога не бива да остава незабелязвано, защото, ако го правим, ние разрушаваме цялата му същност и съдържание. Очистването, необходимата предпоставка за обожението, се постига чрез метода на Православното посвещение, в което исихията заема много важно място.

Методът в неговата пълнота и съотносимия начин на живот, се наричат исихазъм. И така, личност, която се бори в атмосфера на покой, се нарича исихаст, и този начин на живот в покой, се нарича исихазъм.

Митр. Йеротей (Влахос)